Публични политики в културното наследство в постсоциалистическия град.
Развитие, употреби и проблеми в културния облик на града. Джентрификация, тенденции и културни процеси в постсоциалистическия град. Артикулации, употреби и предизвикателства.
20.01.2026
Абстракт:
Велико Търново безспорно е град, изградил състояние на „характерния дух“. Богатото му историческо значение, средновековно и възрожденско наследство определят ключовата му роля в разбиранията за националната ни култура. По време на социализма е една от емблемите, върху които се провеждат обичайните за режима годишни чествания (Ангелов, Е.), обвързани с идеите за „1300 години България“ и т.н. Монументи като паметника на Асеневци, реставрирането на крепостта Царевец и пространства в Стария град са част от инициативите, визуализиращи значението му. Отварянето на Факултета по изкуства и наблягането върху историческите и педагогическите профили във Великотърновския университет превръщат града в арена за импликация на особените тенденции в отношението към него като една от „културните столици“. Смяната на политическия режим в края на века задава нови посоки, детерминирани от икономически турбуленции, развитието на масовия туризъм, икономически контрасти и адаптации.
През последните години във Велико Търново, районът на Стария град, се наблюдават изострящи се и засилващи се тенденции. Проблемът със състоянието на архитектурния резерват, развитието на културно-историческия туризъм и обособяването на „алтернативни“ съвременни културни политики от частния сектор го превръщат в арена на казуси и отношения.
„Стратегия за развитие на културата в община Велико Търново 2020–2030“ (официален документ към Община Велико Търново, представящ генералните политики по адрес развитието на културата) предоставя в цялост институционалния поглед и неговите приоритети. Анализът му насочва към главните фокуси, насочени към развитие на туристически разпознаваеми обекти, провеждането на фестивални събития, търсенето на взаимодействия с частния сектор. Разглеждането на „туристическия продукт“ като способ за устойчиво развитие на града предизвиква въпроси към насочеността на културата, зададена от институциите. Обхваща ли тя цялото население на Велико Търново, или приоритизира икономически изгоден сегмент от определена индустрия? Какви могат да са опозициониращите реакции към подобно поведение?
В осмислянето на представените в културната дейност на общината политики се позовавам на погледа за Authorized Heritage Discourse (AHD) (Smith, L., 2006) и неговите посоки в смисъла на изграждане на идентичност. Смит разглежда AHD като свиващ употребите и разбиранията за наследство до ограничени възприятия. Неговата привилегироваща институционалността функция ограничава различните прочити, разглеждайки наследството като нещо „там“, като обект на пасивно наблюдение (Smith 2006). Основната посока на мислене се конструира върху употребите на миналото като дефиниращо национално съзнание, памет, нуждаещо се от съхранение и „образоващо“ бъдещите поколения, с дисциплинарни интеракции, задаващи му по-„перформативна“ функция. Този поглед се явява и естествено отношение, онаследено от времето на социализма.
Паралелно с общинските политики, резониращи с „Authorized Heritage Discourse“, през последните години се усеща и осезаемото присъствие на т.нар. „джентрификация“ и алтернативни употреби. Възникването на културни пространства и места за консумация, генериращи своя вътрешна енергия, започват да произвеждат свои собствени отношения към наследството. Изгражда се дух на специфична „общностност“. Заведения, характеризиращи се със специфични продукти и визия, галерийни и културни пространства конструират „нов дух“ на мястото, в който Стария град се превръща в преживяване и участие в културния живот и консумацията. Условията и новите връзки създават предпоставки за подем на гражданската позиция, която от своя страна произвежда нови прочити, казуси и действия върху наследството – от „добрия пример“ в реставрацията на къща от началото на века до облагородяване на градски пространства. От друга страна, в мнението на респондентите ми се отчитат наблюдения върху „консумация на култура“, създаване на „формална“ част в Стария град (както отбелязва един от тях) със забързан, динамичен и шумен живот, който е изместил някогашното чувство, че времето е спряло. Коментира се нарастване на цените в заведенията, идентифицирано с определен културен живот. Процесът на „джентрифициране“ на Стария град трябва да се разгледа и в условията на пространството, в което възниква – неговата обвързаност или не с масовия туризъм, архитектурното и културно наследство като основа за появяването му, икономическото състояние на населението в града като цяло. Възниква и въпросът за „propertization“ (Groth, S., 2015) на наследството – кой и как функционира с него, каква е „личната употреба“ в интерпретацията му.
„Новият градски колониализъм“ (Atkinson, Bridge 2005) се е превърнал в централно понятие в човешката география, свързвайки социалните, икономическите и културните процеси със социално-пространственото подобрение или класовото преобразуване на местностите (Smith 2002). Разглеждан от някои като форма на нов градски колониализъм (Atkinson, Bridge 2005), проявленията трябва да се търсят в множество процеси, изменящи същността на едно градско пространство и публичните политики, свързани с него. Но в контекста на Велико Търново този процес не се случва еднозначно. Той съществува с паралелно звучащи политики по отношение на наследството, регламентирани в дейността на общината на града, влизащи във взаимни употреби помежду си.
Културната глобализация, обвързана със съвременната консумативна култура, се обяснява с пренасянето на различни културни елементи под формата на дифузия (културна заемка) от една в друга култура, регион или континент (Кръстева-Благоева, Е., 2014). Паралелно с навлизането на масовата култура и значението на туризма, през последните години консумацията в града се обогатява. Появяват се „алтернативни“ пространства (Koleva 2025): „Samurai Specialty Coffee Shop“ (с акцент върху нетрадиционен и богат избор на кафета), Tequila Bar Funky Monkey (коктейли, алкохолни и неалкохолни напитки), Zavera Craft Beer Shop in Old Town (крафт бири) и други. Западни тенденции за повече партисипативност на общността в живота на едно населено място се пречупват и разглеждат в контекста на локалните нужди.
Интервютата с респонденти и включеното наблюдение задават и допълнително значение на изменящите града процеси. Разширяват функционалността им, отдавайки им „по-социален“, идентифициращ и „общностно изграждащ“ мащаб. Същите обстоятелства се явяват гръбнак в изграждането на деинституционализирана политика към наследството и културата в града, характеризирана с различни проявления на гражданска инициативност. Подобен процес на взаимовръзки е известен и в изследването на Грабовска (2015). Авторът констатира, че млади, „urban-minded“ новодошли вземат ключово участие в масово обновяване на кварталите. Този поглед отчасти се противопоставя на схващането на други изследователи, че „захарното“ облагородяване на градското обновление ще доведе до социални конфликти (Smith 2002; Wacquant 2008; Bernt M.; Gentile M.; Marcinzak S.; 2015).
Респондент, прекарващ времето си основно в Стария град, споделя:
Ами, тук всички са – всички хора, които виждам през деня, почти са… добре изглеждат, интелигентни са, имат интерес към изкуството или го уважават, или го правят. И това са някакви неща, които ме вълнуват и ми е много по-лесно да комуникирам с такива хора, просто защото се разбираме.
Кои са те, защо ходят там?
Пресечните точки между политиката на общината и деинституционализираните представители, разбирането за консумация, наследство като маркери за идентичност (Douglas; Isherwood), създават условия за възникването и развитието на нови „социални актьори“, превръщайки Стария град в арена на намерения.
Погледът му ме насочва към изследване на определените „актьори“ в живота на Стария град, отношенията на съгласие и опозиции помежду им. Определянето на тяхното разнообразие и артикулацията им с градското пространство и наследство, различията помежду им, считам, дефинира и разнообразието от „публични политики“, били те повлияни от глобални „тенденции“ или естествени продължители на институционалните. За някои специфични проявления на „местните актьори“, отговарящи на процесите на културната глобализация, се обръща внимание в изследването на Роберта Колева (Колева, Р., 2024). Авторката изследва алтернативните пространства и появата им в процеса на постсоциалистическия град (Колева, Р., 2024). В детайл предоставя богат материал върху прочита на „идентичността“ на потребителите чрез употребата на определени пространства.
В наблюденията си откривам съвпадения с идеята, че и в Търново употребата на „идентичност“, отношенията, които тя конструира, може да притежава освен „личен“, и „общностен характер“. Красимира Кръстанова посочва за влиянието на културата и ролята на културните дейности и организирането на културни събития да задават характерния им облик, да изграждат представите и идеите в тях, идентичността на жителите им (Кръстанова К.; 2004). Проследявайки нишката на артикулации между културни дейности и чувството за идентичност в определени социални групи, попадам на определени социални кръгове от „консуматори на култура“, но едновременно и производители на такива. В основата на това производство на култура обаче седят силните връзки помежду им, зависимостта от взаимна подкрепа. Респондент посочва:
„….като ресурс, единственото нещо, което наистина съм видяла, че е [мм], то не е твърда материя, това нещо, което ще ти кажа, но е нещо, което според мен се използва като ресурс и това е комуналното общество тука. В смисъл – тая взаимопомощ между всичко. Тук конкуренция няма….. Това по-скоро, нали. Тая среда, тая джентрификация не би могла да се случи според мен, ако я няма тая взаимопомощ. [мм] Нали това е засега. Нещата могат да се променят, но в момента всяко едно такова място, което по някакъв начин допринася за осанката на града, за това да идват нови хора, ами то всяко едно с едно няма. Всички са различни. Нашата галерия нямаше как да стане, ако ги нямаше…..“
„Комуналното общество“, за което говори, определям като особено проявление на местната „джентрификация“. Отговор на тези обстоятелства дава и посочената бройка – група, варираща от около няколко стотин души, трудна за рамкиране в общо хомогенно тяло. Хора, участващи в различни доброволчески инициативи и дейности, свързани със Стария град; посещаващи изложби, културни събития, концерти; организиращи и провеждащи същите изложби, културни събития и концерти. Не на последно място – хора, „битуващи“ и в някои от посочените по-горе заведения. Преливките между консумативната култура и културата изобщо в употребата на хората създават едно определено чувство за споделеност и идентичност в самия индивид. Като продукт на подобни действия през последните години се забелязва осъществяването на събития като фестивала „Варуша Юг“, „Дизайн по Янтра“, преместването от доброволци на голямата колекция от български традиционни килими на Якоб Ван Байлен, разчистването на плажа на Янтра и други. Много от тях можем да разположим и към съвременни схващания за наследството – т.нар. „наследство отдолу“ (Robertson; 2012). Наследството и неговите употреби стават „живи“, „тук и сега“, дефинират се от лични прочити и наративи, обвързват се с гражданска активност. Голяма част от същите „доброволци“, „активисти“ и лица, иницииращи подобни процеси, живеят в същата част на града от години, независимо дали като коренни жители, или придошли през деветдесетте или през първите години на XXI век.
Посочените изглежда „овластени“ от общностната идея, генерирана от процеса на джентрификация. Грабовска смята, че същото насърчава „социалната интеграция и гражданската ангажираност“ с положителен ефект върху новите и местните жители (Grabowska; 2019) (Bernt M.; Gentile M.; Marcinzak S.; 2015). Артикулацията на взаимоотношения в Търново надскача традиционни схващания за подобни градски процеси, дефинирани от конфликтност между новото и старото, обвързано с изместване на населението. В полето отвъд това се разкрива сложна система от взаимоотношения. Влияния на общинската политика се намесват чрез създаването на условия за туризъм, с „неглижираността си“, произвеждаща обществени казуси за разрешаване и намерения за участие в процесите.
„….от особено значение е подпомагането на местни художествени творци, които познават в детайли градската среда. Съвместната работа с творци от други места може да обогати местния начин на живот, но на основата на внимателно подготвено и консултирано задание; целесъобразно е да се създават условия за ефективни инвестиции сред предприемачите в сферата на културните и творческите индустрии….”
Постсоциалистическият образ метаморфозира, оставяйки и своето специфично мнение към някои от промените. Местни по смисъла на произход и „местни“ по смисъла на обвързаността си със Стария град инициират, участват или наблюдават процеси, възприети като идея от зараждащата се общностност. Културният и социалният капитал се смесват в създаването на различни форми на съжителство.
Конструирането на идентичност и обвързаността ѝ с наследството е тема, разгръщаща се в множество посоки. Паралелно на институционалния поглед за връзките идентичност – наследство, определящи в частност значението на културните политики, в града наблюдавам и успоредната линия на „деинституционализирани“ представители, притежаващи същото отношение. Чувството за една специфична общностност, културна среда, консумация, пространства и „дух на мястото“ генерират свой „алтернативен“ дух, потребление и политики към възможностите на Стария град.
Метод:
В процеса на изследването си използвах включено наблюдение като пряк жител на града. Проведох интервюта с младежи, работещи в галерии или живеещи в Стария град; член на екип от местно културно пространство; архитект, ангажиран с опазването на културното наследство; и председател на местно читалище. Като основна връзка за изследването на институционалния поглед върху културните политики използвам предоставените в сайта на Община Велико Търново материали и други публикации, свободни за достъп в интернет. Предметът на изследването има за основна задача да представи някои от „актьорите“ в културната сцена на града, артикулациите помежду им и културните политики, генериращи се от съответните ситуации. Твърдя, че бинарните опозиции и съпоставки, които разглеждам, могат да изведат някои същности на структурните процеси и напрежения, обособяващи живота на Велико Търново: постсоциалистическия период и съвременността; институционализирани – деинституционализирани политики; деинституционализирани политики – респонденти; институционализирани политики – респонденти. Опозициониращите се съпоставки между личното и публичното ще използвам като основен аргумент в представяне на нееднозначността на трансформациите, които градът преживява. В резултат изследването може да предостави основа за по-задълбочено нататъшно изследване на артикулациите на институционалното и деинституционализираното в контекста на постсоциалистически град в България, характеризиращ се с особеното присъствие на наследството.
Проблематизация:
„Фасадите на стария град“
„Старата част е интересната част“
Състоянието на паметниците на архитектурата, частни и публични, е казус, отекващ години в общественото пространство на града. Лице на противоречащи си разбирания и различия в отношенията. Архитектурният резерват „Варуша“ остава една от големите „неразрешени“ теми в наследството на Велико Търново. Ансамбъл от няколко квартала, включващ няколко стотин жилищни сгради, строени в периода XVIII, XIX и началото на XX век, се разпознава сред гостите, жителите и институциите на града като една от емблемите му. Противоречиво обаче е отношението към тяхното опазване, вкарващо в конфронтации различни социални полета. Представители на „институционалния“ и деинституционализирания сектор (частни лица и граждански инициативи) периодично повдигат въпроса със стопанисването и реставрацията на сградите в архитектурния резерват, като предприемат действия според собствените си възможности.
Казусът се е превърнал в лабиринт, излизането от който е все още безуспешно. От друга страна, материалът може да представи в резюме някои институционални и лични действия, пресечни точки помежду им и мнения. Думите „проблем“ и „неразрешен“ съответстват на идеята за „публичните политики“, каквито и да са те, по смисъла на това да се разхождат като сенки и задачи на едно общество.
На 19.01.2016 г. в статия на в. „Труд“ излиза информацията: „Срина се къщата на Кокона Анастасия в Търново. Собственикът чакал 2 г. да му позволят ремонт, а когато получил позволение, имотът се превърнал в руини.“
„Сградата, която е строена преди повече от 3 века и в която е отсядал Васил Левски, паднала миналата нощ. „Това е огромна загуба за всички. Собственикът, който е в чужбина, само преди ден е получил одобрение от Института за недвижима културна собственост за ремонт“, заяви главният архитект на болярския град Николай Малаков.“ (в. „Труд“; 2016).
В друг разказ от случаен респондент в квартала Варуша Север (част от Стария град) научавам, че живеел в къща, строена от Кольо Фичето. Сградата представлява малка жилищна постройка с характерната за града декорация от червени тухлички по външната фасада на втория етаж. С надсмешка човекът сподели, че преди години е трябвало да измаже една от външните си стени, за да спаси кирпичената стена от прокрадващата се влага и предстоящо саморазрушение. В резултат на инициативността да спаси дома си, по негови думи, от общината е глобен в размер на 5000 лв.
На метри от дома му е и този на Якоб Ян Вайлен – първият чужденец, общински съветник на града. Якоб е колекционер на традиционни български килими. Страстта и смисълът на колекцията му могат сами по себе си да бъдат разгледани като отделен казус по адрес на културното наследство, но смисълът да го спомена е, че включеното ми наблюдение ме извежда към хипотезата, че Велико Търново е „опасано“ от множество хора, чувстващи се ангажирани с различни каузи. Домът на Якоб представлява възрожденска къща от XIX век, превърнала се и в пространство за съхранение на част от колекцията му от килими. Срещу нея се намира и друга сграда, някога хан, която отскоро е изоставена, с намерения да бъде реставрирана от него (…). Западно от дома му зее своеобразно парково пространство, на мястото на което до преди години се е намирала друга къща – паметник на архитектурата. Между двете къщи се намира паметникът на писателя Петко Славейков, а срещу тях, от другата страна на площада – къщата му във Велико Търново. „Славейковата къща“ е част от обектите, грижа, поддръжка и отговорност за които носи РИМ – Велико Търново.
Якоб ван Бейлен Интернет архив / Нова телевизия
Един от респондентите представи умерен и рационален отговор на наболялата тема:
Ами, да, да, виждам, разбира се. Виждам състоянието на архитектурното наследство… бих го разделил на две неща, нали? Тук със сигурност е липсата на адекватни и мотивиращи политики и на национално, и на общинско ниво. Другото е недостатъчната образованост и може би, ааа, културно ниво, за да разберем всъщност… ааа, какво точно е ценно като архитектурно наследство? Кое е наистина ценно да бъде съхранявано във времето и по какъв начин? Нали, това е една много сложна тема… и третият фактор, който аз като шегичка понякога го казвам, обаче той се оказва много решаващ, всъщност е сградата да не е паметник на културата [смях], защото при архитектурното наследство тя има нужда от тотална трансформация, а в момента тя е толкова тежка като администрация, че в повечето случаи собствениците на такива сгради се отказват…
Добрият пример… но не общински.
През изминалите няколко години частен екип от специалисти се ангажира с възстановяването на къща в района на Стария град. Методите и качествата, които влагат в процеса на работата си, се превръщат в еталон за „добре свършена“ работа по отношение на реставрацията на архитектурно наследство. Специална награда за реконструкция (реставрация) на къща във Велико Търново е присъдена на обект в квартал „Варуша Юг“, отличен на Българските архитектурни награди 2025. Проектът възстановява триетажна къща в стил … (онлайн публикация).
Процесът на работа обаче не завършва единствено с реставрационните дейности. Наболялостта на темата по отношение на паметниците и липсата на далновидност от страна на общината създават вакуум за осмисляне на процеса не само като строително-ремонтна, но и като по-обществено ангажирана дейност.
Всъщност, ааа, тази сграда беше причината аз да се върна отново постоянно да живея във Велико Търново… Много хора (от екипа) се почувстваха, че са участвали в нещо повече от, ааа, просто някакви строителни дейности, нали? И всъщност това ще бъде и следващият разказ за тази къща, който искам да направя във Велико Търново. Процесът и хората, които участваха в трансформацията. Ами, това е нещо като, ааа, методи, чрез които можеш да… може би да промотираш някакви тенденции или някаква политика, нали. Тъй като според мен… би могло да създаде импулс. И според мен до голяма степен, нали, ааа, политиката в сферата на културното наследство всъщност е в създаването на импулс и тенденции…
Друг респондент отнася измеренията на общинската неглижираност към проблема в разбирането за туризма:
Инфраструктурата, която е в ужасно състояние. Притегателната среда. Тоест, за да имаш туризъм, ти трябва да имаш и една красива и спокойна градска среда, а не с преградени тротоари, с платна, опънати на рисунки на къщи, нали така?
Проблемът с „къщите“ в Стария град години наред се люлее между доводи, свързани с частната собственост, и тромавите процедури на официалните политики за издаване на разрешителни за реставрация. Това приспивно люлеене изглежда оставя проблема настрани. На преден план остават туристическите обекти, носещи приходи, обектите, чрез които Велико Търново е вписано в …, и дейностите, заложени в „Стратегия за развитие на община Велико Търново 2020–2030“, които конструират неговата идентичност.
Изоставена къща на ул. ,,Гурко“ Интернет архив / в. Янтра Днес
Бинарности. Публичните политики в лицето на Община Велико Търново. Разбиранията на респондентите. Институционални употреби и липси.
Търново и употребата му от институциите сега и през социализма. Характерният дух на Велико Търново.
Информацията в официалния сайт на общината представя позиция и разбиране за наследството, характеризиращо се с идеята за AHD (Authorized Heritage Discourse) – авторизираният дискурс за наследството. Като негови основни фокуси са представени идеите за „грижа“ към материални обекти, места или пейзажи, които трябва да бъдат почитани, предадени на бъдещите поколения за тяхното образование и да изградят чувство за идентичност, основано на миналото (Smith, L.; 2006), и свързаната с този поглед доминация на институционалното, при който „наследството“ се разглежда като замръзнала във времето традиция, стояща „там“.
В контекста на Велико Търново тези му употреби се развиват изключително интензивно по време на социалистическия период. Градът се превръща в емблема на политики, свързани с различни чествания, изграждащи националното самосъзнание и идентичност. Средновековният и възрожденският разказ се превръщат в пиедестали на неговата същност. Laurajane Smith посочва, че връзките между наследство и идентичност са добре конструирани, давайки „физическа“ презентация на ефимерната същност на думата „идентичност“. Според нея често наследството се артикулира в смисъла на националната идентичност и как тя се дефинира според него (Smith, L.; 2006).
Съвременният разказ за Велико Търново звучи като естествено продължение на този, обособен по време на социализма. Функциите обаче се разширяват, като добавят в себе си присъствието на културния туризъм. Разказът придобива пазарна насоченост. Обектите на самосъзнание се превръщат и в обекти на приход.
„Старопрестолният град Търново пази уникални съкровища на историческата българска памет, които чакат своя шанс да се разкрият пред всеки посетител.
Сигурен повод за празнични чествания и разгръщане на наследственото богатство на Търновград е 22 март – празникът на града. Символ на възхода на Средновековна България са паметникът „Асеневци“ (издигнат през 1985 г. по случай 800-годишнината от въстанието на Асен и Петър) и спектакълът „Звук и светлина“.
Атрактивна е разходката на хълма Царевец. Сред културните паметници в столицата на Второто българско царство се открояват и творения на майстор Кольо Фичето… Възрожденски дух преследва посетителя на всяка крачка по калдъръмената улица „Гурко“…“
крепост Царевец – Интернет архив/ Почивка.бг
Помпозният текст в официалната страница на Община Велико Търново обаче не присъства по сходен начин и в съзнанието на респондент. При въпроса как разбира културното наследство на града той беше красноречив:
Според мен едно от основните неща, които няма как да не забележим, е, ам, това, че реално това, което е културно наследство и то има някаква историческа стойност… по някакъв начин отсъства до голяма степен от културния живот на града. Ако погледнем църквите Св. Свети Спас, ааа, също църквата Св. св. Кирил и Методий, Св. Никола, всички тия културни ценности, турската баня – Чифлик хамам… (споменатите културни забележителности не са добре социализирани, затворени за посетители или изоставени на разрухата). В същото време, ааа, има неща, които по някакъв начин… те не точно фалшифицират, но правят един такъв културен продукт за културно наследство, като да… Музея на восъчните фигури… ние сме много по-изкушени от тия, ааа, нали, формати на entertainment, на захарен памук, на неща, които по някакъв начин са мигащи, светещи, ааа, привличат хората и те плащат вход. И дори Царевец, ако погледнем, Царевец е абсолютен Walt Disney.
Друг допълва опозицията към контрастните значения, с които Царевец присъства в общественото и личното съзнание:
Нали Царевец е изкуствено стимулиран обект с идеалната цел да води туристи в града. И го прави десетилетия наред. Но те са… Тоя тип туристи, които идват с тези автобуси, ги извозват тука първо през „Щастливеца“, после Царевец, после дори в градската галерия не ги водят, което е… Не мога да повярвам. Между другото, нали – тя трябва да подпише договор с туроператорите, иначе никой няма да отиде. Тоя туризъм е абсолютно бутафорен. Той не показва стойността на мястото.
Противоречието към крепостта Царевец е импликация към по-особени чувства за това кое е значимо в наследството. Критика към наложените културни модели, работещи в полза на туризма. Специфичността на критиката към самия вид туристи намеква и за едно дистанцирано от тях съзнание, което нататък в изследването ще послужи като сегмент от дефинирането на различно възприятие за себе си и социума, към който респондентът се причислява.
Промяната на „Стария град“. Метаморфози във времето и създаване на възможност за културни политики…
Старият град без туризма за мен беше много такъв [пауза] романтичен, тъй като [пауза] всъщност той живееше с един много бавен ритъм. Ааа, да речем… като наближеше зимата, хората си поръчваха отнякъде някакъв камион дърва, който ги стоварваше по средата на улицата и примерно тези дърва се прибираха в рамките на ден, понякога два. Нали, всички се събираха да си помагат за това нещо. Но това, че примерно улицата ще бъде два дни затворена заради това, че на някого са му изсипали един камион с дърва, просто не правеше впечатление на абсолютно никой. Нали, докато сега всъщност…
За постсоциалистическата същност на Старата част на града друг респондент споделя:
Да. Ааа, ами ако се върнем трийсет години назад… И всъщност по това време все още имах доста съученици, които живееха в района на старата част, включително и в сгради, които бяха по главната улица. Много често тези сгради, построени в края на деветнайсети – началото на двайсети век, липсваха някои съвременни удобства, нали. Ако имаш тоалетна вътре по това време беше супер. Но да имаш баня беше някакво абсолютно изключение… камо ли пък да е в самата сграда, нали. Малко по малко абсолютно всичките ми съученици с родителите си се преместиха в новите части на града. И така всъщност някъде в деветдесетте години, тоест края на двайсети век, почти всичките ми приятели и съученици отидоха да живеят в новите части на града заедно с родителите си.
За респондента падането на „желязната завеса“ продуцира условията за обезлюдяването на Стария град. Настъпилите социално-икономически изменения в контекста на градското пространство трябва да се търсят в процеса на глобализацията и схващанията, които тя налага с настъпването си. За зараждащата се консумативна култура сред хората значението на стоките, жилището и т.н. се налагат като основен маркер за определяне, а правото на избор – като съществена ценност. Отварянето на възможностите на свободния пазар, но и изострянето на социалната картина със засилващо се деление между „бедни“ и „богати“ определят и емиграцията от квартала към по-нови жилища или чужбина… (Кръстева-Благоева). Съществува идеализация на удоволствията. От желание за удобство, желание за някаква самостоятелност. Да. [шум] И другото, което е все пак, ъъъ, [шум], в един момент това да имаш автомобил започва да става нормално за абсолютно всеки човек, нали? Защото тук вече говорим за началото на демокрацията, когато вече не си в тази реалност [смях]…
„Кръчмарски легенди“
„Поколения курсанти и студенти си я знаят, в момента сме станали като музей – идват с внучета, да покажат къде са лудували на младини, правят си снимки. Знаят я и в чужбина – в Берлин, във Франция питат има ли я още“, разказва…„Тихият кът“ беше царството на студентите. Сгушен в ъгъла на улиците „Хаджи Димитър“ и „Гурко“, той се появява в края на 70-те години… Специалитетът на „Тихия кът“ бяха дреболиите – единственото място във Велико Търново, където можеш да си поръчаш дробчета, бъбречета, сърца или „мешано“, както беше известно (статия от онлайн пространство).
За един от респондентите постсоциалистическата картина на Стария град, отнесена към младежките култури, консумацията и духа на града по това време, звучи като съревнование към „идиличността“ на кръчмарските легенди или историите за струпаните пред дома на хората дърва:
Ами, имаше също места, бяха интересни, но си мисля, че от погледа на времето малко прекалено много ги романтизираме, защото те бяха пълни с едни пияни хора… ми беше дошло до гуша да гледам някакви хора как обикалят с едни двулитрови по улицата. И нямаше… просто аз не виждах хората да правят нещо друго, освен да се напиват и да обясняват колко е гадно тука. После нещата започват да се структурират – деветдесетте, някъде начало, втора, трета… и много хора започват да разбират, че имат възможността да правят и да казват, и да създават едва ли не нови структури. Много голям активизъм има юношески. Създават се събития, започват да са някакви хора, дето допреди това са били едва ли не без значение за обществото. Намират начин да водят звезди, да правят концерти, да прожектират филми, създават театри, музика се прави, мода се прави, хиляди неща.
Алкохолът и „активизмът“, активирането на културните дейности, разбирам като проявления на отговор срещу навлизащата паралелно мейнстрийм масова култура и нейната глокализация, преобразяваща я в поп-фолк култура.
Постсоциалистическият град съществува като противоречие в посочените схващания. В прочита му се открояват разбиранията за застиналост, трансформации към пазарно общество, предизвикваща миграции, но и позволяваща зараждането на първите деинституционализирани културни политики и самостоятелни инициативи. В пъстроцветната картина обаче отсъстват две от основните линии на изследването – общинските политики и „джентрификацията“. Предоставената информация представя измененията, които развитието на туризма и осъвременяването на градския пейзаж довеждат. Старият град става по-шумен, бавното му темпо се променя. Енергията на хората за производство на културни дейности търпи метаморфози – от една еклектичност към нещо друго. Мислите ми се насочват към осъзнаване на последвалите процеси като „окрупняване“ на културните ресурси към институционалния и деинституционализирания прочит.
Още за политиките на Общината. Бинарни опозиции. Публични политики на общината – личното мнение на респондентите
Трудно и извън полето на това изследване е разглеждането на културните политики на Община Велико Търново в цялост. Фокусът ми се насочва към онези от тях, които „комуникират“ чрез съответствия или непротиворечивост спрямо отношението на респондентите ми. Този своеобразен диалог между институциите и личността, представящ усещането за съществуващи бинарности, ще позволи разглеждането и разбирането на състоянието на същите политики в дълбочина.
„С цел поддържане и развитие на достиженията се очертава необходимостта от непрекъснато обновяване на фондовете на Художествената галерия, по-добра публичност и популяризиране на съществуващите художествени ценности и по-активно участие на творческите индустрии и съвременните визуални форми за намеса в градската среда“ (Стратегия за развитие на Община Велико Търново 2020–2030).
„Може би мога да кажа, че е като един паметник. Целият град е като един паметник, който, ааа, само шепти за нещо от миналото и някак си живее в миналото. Повечето град, с цялата си инфраструктура, с хората, с дейностите на общината. Дори културата в момента е останала доста назад… Не само в Търново, в цяла България, но да кажем, че в Търново се развива всичко много бавно, въпреки че има голям потенциал самият град.“ – Респондент
„…примерно градската галерия, художествената, нали, и изложбените зали – те са много такова… Примерно все едно сме в осемдесетте [смях]. В смисъл много е назад. Нали, ти в една съвременна галерия, изобщо каквато и да е, дори в музеите на Запад, можеш да правиш каквито и да е експозиции, нали – можеш да окачваш предмети, да събираш едни и същи медиуми на същата площ, да ги разполагаш не само по стените, навсякъде. Докато тук, в Търново, в галерията, ако ти накачиш на стената…“ – Респондент
Изложбени зали ,,Рафаел Михайлов“ Интернет архив/ Царевец вести
Очевидно е несъгласието в рефлексивния анализ на респондентите ми, отправящ критики към отношението на Общината по адрес на пространствата за излагане на визуално изкуство. Отчита се липсата на „осъвремененост“, подчертавайки „социалистическия характер“, по който действат институциите, продължава да създава впечатлението за едно различно мнение. Това мнение, разкрито в множество респонденти и в съгласие с алтернативите, които споменатите в увода „алтернативни пространства“ предлагат, се заключава в конструирането на едно различно културно поле – на една нова социална структура, която намира връзки, присъствие, изгражда своя хабитус в т.нар. „джентрифицирано пространство“ на Стария град.
„Новият“ Стар град
Актьорите и тяхното значение
Историята според мен продължава с периода на създаването на туризма като индустрия… във времената на „златната демокрация“, тоест края на деветдесетте. Всъщност тогава туризмът в България не мисля, че беше такава индустрия…
Развитието на туризма определено дава възможност за икономически подем в града. Той обаче се обвързва с „масовата култура“ на потребление.
Икономически обвързани с него, но различни в схващанията си за култура, генериращи „общностност“ и нови форми за идентичност, през последните години във Велико Търново възникват и… Под „обичайна“ постсоциалистическа среда се визират характеристиките на българските градове след 1989 г., в които от Запад навлизат вкусове и стилове на живот, възприемани от информаторите ми като масови и „мейнстрийм“.
В „Обичайни и необичайни места в постсоциалистическия град: по примера на „Чай във фабриката“ в София Роберта Колева обръща внимание на отношенията, които се генерират и обособяват характера на заведение в София – „Чай във фабриката“, между което и контекста на собственото ми изследване откривам сходства. Тя разглежда ролята на културните дейности и организирането на събитията като изключително важни за подхранване на представите за миналото на градовете (Колева, Р., 2024). Именно те задават характерния им облик, изграждат представите и идеите за тях, поддържат идентичността на жителите им и очертават тяхната неповторимост (Кръстанова, 2004). В продължение, контекстът на „Чай във фабриката“ представя процес, конструиращ чувство за „общностност“. Собственикът привлича хора с подобни интереси и вкусове, които се „поддържат“ от самите клиенти (Колева, Р., 2024).
В контекста на Стария град на Велико Търново съществуват множество пространства за консумация и културни дейности, чието съществуване се базира на припознаването от страна на посетителите спрямо специфичните продукти, които предлагат. Храната се превръща в част от културната индустрия, „вплетена в конструирането на стилове на живот“ и използвана като маркер на социална позиция (Bell, Valentine 1997: 5).
„Ей, В. и Д. направо избиват рибата в тази „Т…..“ с тези коктейли“, без въобще да се замислим, че каквито и да са тези коктейли, нали, и много скъпи, те са качествени – и те са го направили това нещо не за да могат хората да стават алкохолици… а всъщност да имат изживяване с пиенето, което правят. Също, ако погледнем Калин и цялото му семейство, които работят в „Самурай“. Да, „Самурай“ е постоянно пълно.
Респондентът представя небезизвестното пространство Tequila Bar Funky Monkey, известно с културата си да предлага разнообразни и специализирани коктейли. Споменава и „Samurai Specialty Coffee“ – заведение за консумация на разнообразни и нестандартни кафета.
Самият той е част от екипа на културното пространство ТАМ, което се намира по продължение на същата главна за Стария град улица. ТАМ се определя като „организация, базирана във Велико Търново, работеща за създаване и промотиране на културни и социални събития“ (официална страница). Известно още като алтернативно културно пространство, предлагащо алтернативи на музикалната, визуалната и не само „мейнстрийм сцена“ – като алтернативен рок и инди; постпънк, даркуейв, електронна музика (техно, хаус, експериментална електроника), DJ вечери и тематични музикални формати, изложби, пърформанси и визуални намеси, литературни четения, дискусии и прожекции.
Социалният кръг е много малък. Туй сме ние – двеста, триста човека максимум, дето всички са знаеми. И ти си от тоя кръг, нали? [смях] Ами, тук всички са – всички хора, които виждам през деня, почти са добре изглеждащи, интелигентни, имат интерес към изкуството или го уважават, или го правят. И това са някакви неща, които ме вълнуват и ми е много по-лесно да комуникирам с такива хора, просто защото се разбираме. Та заради това бих нарекла това цялото нещо някакъв комфортен балон. Изобщо цялото общество, защото съм сигурна, че не само аз, ами и много други хора на този принцип съществуват в града, в старата част. То е почти комунално, бе [смях]. На практика. Хем е комфортно, хем няма нищо общо с реалността. Туй неведнъж съм го казвала.
„Комфортният балон“, чувството за общностност, се разглежда като източник на „надежда и сигурност“ (Bauman, 2001). Близост, генерирана от споделен културен и социален капитал, която създава условия за развиване на нови мрежи на колаборации, устойчивост на бизнеси, чувство за принадлежност. В споменатите заведения често можеш да срещнеш същите хора.
Отношението е това, че хората, както казах, те не са ги направили, за да са някаква машина за пари или чист бизнес. Всеки един от тези хора се опитва да опази някаква сграда, да развива някакъв занаят… правене на коктейли или ще бъде кафе, бира. Нали, като си говорим за занаяти, не всичко е тъкан и нещо изработено от кожа или от метал.
Конструкция на общи ценности, разпознаване помежду си, общностно изграждане. Артикулации с икономическите ползи
По-скоро липсваше комуникация, липсваше това разбиране. Аз си спомням едно от първите неща, които се случи. Един път през лятото бяхме затворили и отидох в Т. бара и се запознах с Д. Нали, нито на нас ни е лесно, нито на вас ви е лесно, ама да не си усложняваме допълнително живота с някакви параноични мисли. Ами да вземем да се напиваме и да танцуваме по-често заедно. И това нещо доведе до големи промени… Започнахме да правим някакви общи събития и даже започнахме да споделяме общата програма на всички места, които правят нещо интересно. Когато ние го споделим, това показва колегиалност и показва отношение към работата не само към нашата, ами и към работата на нашите колеги. И че всъщност другото, което е – когато се опитаме да привлечем някой наш приятел да дойде от София, един път ще дойде само на наше парти, втори път ще дойде, третия път ще си каже: „Ами, аз няма да бия път до Велико Търново, за да отида само на събитие.“ Обаче когато му покажем колко много избори има, как може да ходи от едно място на друго – че в петък има при нас, в събота има в „Текила“, в четвъртък има в „Хипстър“ – той ще си направи сметката…
В доводите на респондента се забелязват връзки на взаимоотношения между натрупването на капитал, развиването на частни инициативи и идеята за общностност.
Джералд Крийд пояснява, че „общността постига част от своя емоционален резонанс и значение чрез ролята си в системата за добив и мобилизация на ресурси“ (Creed; стр. 6). Векторите, определящи общностите, се артикулират в практиката на потребление, като осигуряват икономически растеж (Davila 2001; Halter 2000; Miller and Carter 2001). От своя страна влиянието на общностите в икономическите операции на капитализма материализира общността (Creed, J.; 2006). Представителите на различните пространства за консумация на стоки и културни събития в Търново конструират мрежи на колегиалност, създаващи свои публики, но и вътрешни взаимоотношения със своя динамика и специфика.
Да, Самурай е постоянно пълно. Баси, реално тези хора трябва сами да си работят там, защото те не могат да си позволят да наемат други хора, които да работят, колкото и добре да им се развива бизнесът. Защото спецификата на града е такава, че пространствата са малки. Ти няма как да направиш нещо, което да е комерсиално, защото колкото и да седи пълно, вътре има едни двайсет човека.
Samurai Specialty Coffee Shop – Интернет архив/ Facebook страница на Samurai Specialty Coffee Shop
Създалото се напрежение ме насочи към по-обзорен анализ върху чувствата и обстоятелствата, продиктувани от ценовите категории на стоките и услугите по заведенията. Вглеждане в конфликтни точки между хората, които консумират и защитават същността и смисъла на мястото, и такива, които поради финансови причини го избягват. Привидно делението изглежда на имащи възможност и нямащи възможност за консумация. Бих го разширил на „приоритизиращи“ да имат възможност и такива, които не приоритизират до такава степен. Цената не би била най-определящият фактор, ако във вкуса на кафето и социалната среда човек намира потребности като самоидентификация, принадлежност и естетическо удоволствие. Проблемът трябва да бъде разглеждан и с включването на трети актьор – характерът на постсоциалистическия град и развитието на пазарната икономика в страната, като основен генератор на напрежението. Постсоциализмът създава внушението и обстоятелствата за деление между хората на „бедни“ и „богати“, изостря класовото деление. Произвежда чувство за изживяване на по-бедност, породено от сравнението с по-имащите (Yosifov, A., I. Naumov, 1998). Създава се култура на оплакването (Кръстева-Благоева). В допълнение, данните от НСИ показват, че средната нетна заплата в града варира около 1500 лв., силно под средната за страната. Тези онаследени чувства и съвременни социално-икономически обстоятелства също генерират напрежение между отделните социални групи. Те обаче имат и определяща роля – затвърждават чувствата у избралите хабитуса, включващ посещение на „конфликтните“ места. Личността определя себе си като принадлежаща към посещаващите или: „…няма да пия кафе за седем лева“.
Допирните точки в потреблението на местата определят социалния и културния капитал на отделните групи. За Бурдийо именно различията в културния капитал (отношение, образование), социалния (отношения, групова принадлежност) и икономическия като пряка финансова възможност са определящи в избора и осмислянето на пространствата на обитаване. За Бауман съществуват социални и психологически условия, продуктувани от бедността или богатството, които определят мястото на човека. В смисъла на Търново и посетителите на споменатите пространства, смятам, присъстват представители на „можещите да си го позволят“, но и много такива, чийто акт на посещение звучи като „желая да мога да си го позволя“. Това желание затвърждава ролята за идентифициране, което често е икономически неоправдано, но културно и социално обосновано.
„…Туризмът, за да се развива… едно дадено населено място, каквото и да е, трябва да може да предлага нещо, което на други места не може или не по същия начин. Нали всяка една среда се определя. [шм] Всяка една среда, подчертана по правилния начин, може да предлага нещо, което е много специално. В случая тук се появиха, нали, много луксозни места. Всичко стана много скъпо… и качеството обаче много хубаво. Нали, ако говорим за ресторантьорство, за кафенета, някакви хора се стимулират от това нещо да създават пространства, да правят изложби, да се показват, защото има кой да види. Не знам дали е окей да назовавам, но нали – мулти, мултикултурни събития имаш ТАМ, които правят каквото се сетиш. Имаш Самурай, имаш някакви малки галерии, дето се опитват да правят различни неща. Тея работи в един голям град не са нищо ново и нищо специално.“
В продължение се обърнах с въпроса какъв според респондента е ресурсът, с който споменатите пространства оперират.
„…Аз по-скоро [ъ] като ресурс, единственото нещо, което наистина съм видяла, че е [мм]… то не е твърда материя, това нещо, което ще ти кажа, но е нещо, което според мен се използва като ресурс, и това е точно това [ъ] комунално общество тука. В смисъл тая взаимопомощ между всичко. Тук конкуренция няма…“
Участниците, изпълващи „комфортния балон“, конструират своя хабитус (Бурдийо) върху предпочитания към независимата културна сцена, разпознавайки стойността на „алтернативното“. Те изграждат и носят със себе си специфичен културен капитал и притежават социална увереност в посочената среда.
Друг респондент обаче определя своето присъствие в тази „общностност“, воден от различни възприятия.
Вътрешни бинарности в света на „алтернативното“
„Как да ти кажа? В един момент, като живееш в един много малък град, горе-долу всичко е предвидимо. В смисъл, дори когато отида на изложба, знам кой ще видя там… да речем, че има, ъ-ъ, някакъв установен ред. Ами в тези по-социални места в Стария град? Да речем, дори може да е това кафене „Самурай“, може да е бар „Хипстър“, може да е ТАМ, може да е, ъ-ъ, дори в галерията, въпреки че там вече… Ами те (хората) са много формални в повечето случаи. И, ъ-ъ, повърхностни. Нали, цялата тая комуникация, ако не е повърхностна, е леко формална, нали, за някаква работа. Кой какво върши, ъ-ъ, търси. И в много редки случаи хората всъщност се открехват. Ние нямаме пространство, в което хората да се чувстват достатъчно спокойно, за да се открехнат и да създадат по-дълбоко ниво на комуникация, която да е ползотворна за всички… Да, да, защото хората примерно знаят – този е куратор, този е организатор на еди какво си, този е кафеджията от Самурая. Той е много готин, прави кафе. Ъ-ъ, този е барман и всеки човек си носи ролята в обществото, което аз лично малко…“
Към „хабитуса“, обясняващ допирните точки, конструиращи „общността“, добавя значението на професионалните качества, специфични интереси, което свързвам с функцията на общността да мобилизира ресурси. Детерминира чувство, различно от предходните. Разгръща чувствителната тема за личното присъствие в контекста на социалната среда, която освен да изгражда „идентичност“, може и да ограничава същата. Има ли връзка с идеята за „връзките“ тази „засипваща те“ гражданска инициативност? В търсене на отговор за определящите фактори върху отношението му, поставям хипотезите за ограничаване на чувството за лично пространство, „задушаване“ от формалността, детерминиране на конкретни форми на взаимоотношения. Общността действа задушаващо, ограничаващо, прибиращо в себе си и ритуалността, порядките си. Контрастира на идеята за конструиране на идентичност чрез селекцията от консумации, с които индивидът се асоциира. Описанието на респондента разглеждам като задушаване на възможността му да консумира новости от самия контекст, предлагащ ги.
„…защото всички се познаваме и си знаем гътката, дето се вика. И няма пред кого да се правиш, но по-скоро е като за одобрение, за потвърждение, за валидация на някакви неща… на присъствието ти, на уменията ти да комуникираш. Ти трябва, нали, излизането навън е една проверка на това справяш ли се или не се справяш с някакви неща, каквито и да са те. И също това, което ми прави впечатление, е, че тук е много лесно да си мега странният тип и пак да намериш някой отзивчив отсреща, който да си разговаря с теб. Някак си средата е отворена за ауткасти, за странници. Абсолютно! И е комфортно.“
Икономическите ползи се конструират, но и сами по себе си конструират социалните взаимоотношения. Обособяват една „формалност“, плакатност, брандиране, звучащи в унисон с някои ценностни възприятия в неолибералния свят.
Новата култура
Така представени, линиите на социални взаимоотношения дефинират, от една страна, общностно мислене, а от друга – процеси на взаимоотношения, които генерират неизбежно и нови форми на комуникация вътре в себе си. Тяхната специфичност, където връзките между общностното чувство и конструирането на индивида посредством потреблението му се преплитат, започват да се разрастват и във форми на гражданска и социална активност. Всички компоненти маркират нова функционалност в употребата на култура и наследство, различна от институционалната артикулация с „публични политики“.
„Културното наследство предполага мобилизация на сегменти от миналото (подбрани) в служба на съвременни интереси и цели; ролята на местните актьори в неговото конструиране нараства. В този ред на мисли отново от значение се оказва локалното, т.е. конкретното място и неговият характерен дух.“ (Парушева, Д.). Установяването на нови „норми“ в градското пространство създава условия и за нови, различни културни дейности.
„Да. Ами сега примерно да кажем това, което направиха Дупини в „Свети Спас“ (по време на фестивала „Варуша Юг“) с тази осемканална видеоинсталация на църквата преди две години. Това беше мега яко. И ето, то е един мост за нещо, което по някакъв начин дава, осмисля контекста, тоя културен контекст, но го осмисля през съвсем различен инструментариум…“
Респондентът посочва конкретен пример за аудио-визуална инсталация, създадена и изпълнена от арт група „Дупини“ по време на фестивала „Варуша Юг“ във Велико Търново. Няколко проектора визуализират интериора на християнски православен храм върху руините на църквата „Св. Спас“, като „вдъхват“ живот на изоставената обител. Тази културна „дифузия“ между съвременното изкуство и локалния контекст присъства като един от множеството примери за навлизащи и установяващи се западни тенденции и влиянията на културната глобализация в града.
„Да, с фабриката (изоставения след социализма текстилен завод „Мавриков“) сме се занимавали… Два дебата, които може да изгледаш в интернет…“
Фестивал Варуша Юг – Интернет архив / Facebook страница Варуша Юг/ Varusha South
Споделените примери са инициативи, изпълнени от хора, ангажирани пряко и не толкова с процеса на споменатата по-рано „общностност“. Представените употреби на наследството, които те упражняват, могат да бъдат разглеждани като инициативи, опозициониращи на традиционния Authorized Heritage Discourse (Smith, 2006), където наследството се разглежда като „там“, „обект на консумация“. Това „наследство отдолу“ (Smith, 2006), по смисъла на прочитите, е „едновременно средство и проявление на контрахегемонистични практики“ (Robertson & Timms, 2013), осъзнати или не, които актьорите отправят към институционалните политики. Разрушеният храм се превръща в site-specific инсталация, изоставеното предприятие – в концертно събитие и изследване, насочено към архивиране на историята му. Тези обстоятелства определят и подхода им към наследството като кореспондиращ с обществото „тук и сега“ (Rautenberg, 2011), обръщащ общественото внимание и генериращ гражданска позиция и отношение към определени казуси в общественото пространство. В случая с „кубинския квартал“ се потвърждават и наблюденията на Grabowska (2015) за ролята на „джентрификацията“ като процес, създаващ нови смисли и посоки в градските пространства.
Заключение
Животът във Велико Търново, в частност Стария град, предоставя картината на различни културни политики, обособени по осите на времето и опозициите между институционалното и деинституционализираното. Картината на взаимоотношенията представя артикулации, обясняващи взаимните влияния, които периодите и отделните социални полета отдават едно върху друго, конструирайки своята специфичност върху тях. Наблюденията ми извеждат към установяването на две различни публични политики към наследството и културата, които с качествата на своите инструменти се опитват да дефинират приоритети и да приложат решения на значимите за тях казуси. Между полетата на тяхното действие остават страничните мнения на отделни респонденти и социални групи. Като отговор на тях остава нуждата да се погледне на културата по различен, по-унифициращ начин, стоящ встрани от „общностното“ или „туристическото“, „новото“ или „онаследеното“.
Литература:
Atkinson, R., Bridge, G. (2005). Gentrification in a Global Context. London: Routledge.
Bernt, M., Gentile, M., Marcinczak, S. (2015). Gentrification and the Post-Socialist City.Farnham: Ashgate.
Bourdieu, P. (1986). The Forms of Capital. In J. Richardson (Ed.), Handbook of Theory and Research for the Sociology of Education.
Koleva, R. (2024). Обичайни и необичайни места в постсоциалистическия град. София.
Крастанова. (2004). Град и идентичност. София. Smith, L. (2006). Uses of Heritage. London: Routledge.
Стратегия за развитие на Община Велико Търново 2020–2030.
Smith, L. (2006). Uses of Heritage. London: Routledge.
Robertson, I. (2012). Heritage from Below. Farnham: Ashgate.
Кръстева-Благоева, Е. (2014). Културна глобализация и консумативна култура. В: Всичко за продан. Културни практики в постсоциалистически контекст
https://pochivka.bg/tsarevets-e822
https://chamurkov.com/multimedia-visitor-center/https://www.dnesbg.com/obshtestvo/nad-20-sa-izostavenite-kashti-na-ulitsa-vgurkov.html
https://www.facebook.com/samurai.specialty?locale=bg_BG
https://www.facebook.com/varushasouth/photos_by?locale=bg_BG
https://www.tsarevetsvesti.com/%D0%B8%D0%B7%D0%BB%D0%BE%D0%B6%D0%B1%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%B7%D0%B0%D0%BB%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D0%BB%D0%BE%D0%B6%D0%B1%D0%B8-%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%BE-%D1%82%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%BE%D0%B2/
https://nova.bg/news/view/2021/05/17/326784/%D0%BD%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D1%80%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B5%D1%86-%D0%B2-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BE%D0%B1%D1%89%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D1%81%D1%8A%D0%B2%D0%B5%D1%82-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%8F%D0%BA%D0%BE%D0%B1-%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%D0%B1%D0%B5%D0%B9%D0%BB%D0%B5%D0%BD/