Пряко включване от изхода на град Полски Тръмбеш. Намираме се на границата между познатото и непознатото – онова странно място, където реалността и въображението се срещат в тишината на асфалта. Устата ни е открехната едва-едва – не защото се страхувам, а защото не искам да изглеждам луд. И все пак как да не полудееш, когато животът се случва на сантиметри от теб – минават тирове, велосипеди, коли, хора с торби, хора с истории.
Пътната обстановка?. Тировете преобладават над колите – съотношение четири към едно. Цистерни, червен бус, кола с ремарке. Погледи – сбръчкани, леко цинични, типични за шофьори на дълги разстояния. Жените – вероятно чиновнички, вероятно от местната администрация. Българският пейзаж е в пълния си работен ритъм.
Сутрешното издание на „Автостоп“ – предаване за невидимото движение
Дискутираме има ли бъдеще автостопът в България. Разбира се, че има. Ние сме живото доказателство. Човекът, който ни взе от Велико Търново до Полски Тръмбеш, слушаше с интерес за артистичните ни проекти. Очевидно – културният стопаджия още не е изчезнал. Доказано е: стопаджиите не само пътуват, те комуникират, обогатяват, предават смисъл.
Дали Полски Тръмбеш е новия Слънчев бряг на стопаджиите, не бих казах, но има индикации.
Малко природни обособености. Часът е девет и двадесет и слънцето се подава над короната на дърветата в ляво от мен, стопляйи замръзналите ми пръсти и прокрадвайки лъч надежда че нешата всъщност ще се получат. Златисти нотки обагрят тревата, намираща се на алеята до мен. Дърветата са есенни и красиви, но все още неокапващи. Глобалното затопляне дава своя ефект и през ноември все още дишаме чист въздух. Имам наблюдения, че Глобалното затопляне и задържането за по-дълго време на зелената листна маса обратно ще намали количеството CO2 и ще намали парниковият ефект. Щяха ли да са възможни тези мои разсъждения, ако не бях принуден да си мисля нещо на пътя?
Първи експеримент. Първа реакция.
Отрицателно помахване с пръст от втори тираджия, дами и господа…(прекъсване)…днес не можем да срещнем обичайната човеколюбивост, разкриващата се в очите на шофьорите на товарни камиони..Оп, оп, оп кола, кола, нормална кола, дава ляв мигач. Раздвижване на палеца – леко наляво, леко надясно, съпроводено с ангажираща мимика…(прекъсване, неизяснен шум), дали ще спре И тя…!! отбива за Полски Тръмбеш, едно на нула за несполуката.
Паралелна статистика и етнография
Роми в комби изпълнили колата. Софийска регистрация. Виолетов цвят…хм, интересно. Паралелно със статистиката за упеха на стопаджийството в наши дни провеждаме антропологично и етнографско изследване на местните. Работническа класа, строителни работници, гастербайтери, тираджии, земеделци, псевдоземеделци….. Големи кореми , леко оплишивели, сбръчкани лица, известен загар на лицето, подпухналост и какво още? Същесвуват конспиративни теории, че мина и Карбовски…
След него – бяла баничарка. Задвижва се бързо, но за миг погледът на шофьора се спира върху нас. Прави знак, че седалката му е заета. А знам, че са две. Отминава. Условието? Средно благоприятно. Кръстовище. Зелен триъгълник пред нас, широк път зад нас – приличащ на трилентов. Настилката е нова, но липсата на уширение и разликата в нивата на банкета правят спирането затруднено. И все пак – където има желание, има и начин. Въпросът е: има ли желание?
Последователни реакции.
Втори тираджия – отрицателно махване с пръст. Класика.
Трети опит – лека кола, дава мигач, тръпка. Изведнъж – отбива за Полски Тръмбеш. Един на нула за несполуката.
Температурата пада. Пръстите на краката замръзват. Оказва се, че в равнината е с десетина градуса по-студено отколкото в Търново. Метеосайтовете не ми помогнаха. Нямах им доверие и – правилно.
Решавам да тествам нова стратегия – слагам си „фешън“ очилата. Започвам да се усмихвам. Бузите ми замръзват. Не съм се усмихвал от години. Загрявка – свиване на пръстите на краката, раздвижване на фалангите. Усмивка. Поглед. Палец. Минава тир.
Дали съм вече твърде стар за това? Стопаджийството винаги е било форма на невербална комуникация. Мимиката, изражението, говора на тялото, визията ти са от особено значение. Като при посещението на изложби например.
Трафикът не стихва.
Пет последователни тира в едната посока. Пет – в обратната. Нищо необичайно за пътя Търново–Русе. Капитализмът върви с пълна газ. Навярно тировете носят стока, а ние – надежда.
Неделна сутрин.
Складът за селскостопанска техника отсреща е затворен. Това е добре – никой не ни гледа докато си говорим на глас. Линейка, никаква вероятност, но сме длъжни да пробваме. Филантропи по душа, спасяват животи. Червен джип, леля на средна възраст, с късо постригана коса, боядисана с перхидрол, очила, абсолютно никакъв шанс да спре. Там дори липсва филантропия. Брадат но плешив младеж, претендира да е готин, но явно не. Подмина ме!
Как ме възприемат?
Хората знаят, че навън е сравнително студетно и може би не е най-правилното време за стопиране, което допълнително ги отказва. Кой ли съм аз? Може би бягам от нещо? Каква е причината да се намирам на края на Полски Тръмбеш в това студено време. Дали съм студент? Дали съм гладен студент?Дали няма да ги ограбя?Дали няма да поискам някакви пари? Дали няма да се оплача от нещо? Какво ли бих им разказал? Ъ, досадно!
Имаме включване от наш слушател
Предаването ,,На автостоп“ има и извънредна емисия, осигуряваща кореспонденция между доброволчески отряди и бедстващи стопаджии. Телефон за връзка 0887151281. В процеса на осъществяване на разговора по телефона създадохме и нова обстановка на пътното платно. Телефонът е символ – социалност, сигурност, принадлежност. Дали това ми помага? Не и днес.
Експеримент: усмивка срещу смръщеност.
Кола минава с 20 км/ч. Гледа ме в очите. Усмивка? Не. Смръщено лице – отказано пътуване.
Дисертационна идея:
„Автостопът като пространство за проявления на спонтанна солидарност. Има ли още място на пътя? Отворен отговор.
Последни наблюдения.
Готини хора, голям ван. Пет свободни места. Два велосипеда. Вероятно германци. Усмивка. Сбогом. Не спряха.
Дали Полски Тръмбеш е новият Слънчев бряг на стопаджиите? Не бих казах, но има индикации.