Как различни социалните групи използват дискурса за еврото, за да артикулират по-дълбоки страхове, идентичности и позиции спрямо една друга?
Отношението към еврото като форма на недоверие в самото общество
Абстракт:
Предмет на изследването е обвързан с настъпилата на 01.01. 2026 икономическа интеграция на България, обвързана с приемането на единната европейска валута – евро. Отношенията към трансформацята в периода на месеците преди датата на официалното присъединяване към еврозоната, бе обсебило общественото пространство. Противоречивите и контрастни позиции тласнаха интереса ми към ,,декодиране“ на значенията, които българите вграждат в споменатия обществен процес. Той цели да разбере защо и как конструираме определени форми на поведение и отношение към замяната на лева, какво стои под повърхността им, от какво се изграждат асоцииаците с тях. Какви скрити може да притежава една иконимическа транформация в периода си на интеграция и адаптация. Разглеждаме ли еврото като нова форма на икономически диалог и свързаност с глобалния свят или като форма на равносметка вътре в собственото ни общество? Основна цел на материала е да представи различни бинарни опозиции в българското общество , ,,диалога“ между които може да произведе по – ясна картина за отношението ни към процес, свързван с процеса ни на интеграция в Европа.
Ходът на работата ме изведе към хипотезата, че артикулацията между българското общество и темата с ,,еврото“ не е в основата си форма на проумяване и обяснение предстоящото ни съществуване в контекста на европейското семейство. Българското общество употребява темата с еврото, за да конструира върху него образа на свои травми и конфликтни точки от близкото минало и настояще, дълго натрупани и все още неразрешени, да срещне в открит разговор пространства и социални групи. Това поставя въпроса за реална осъзнатост към настъпващите промени и по какъв начин артикулираме с тях . Отговорите не могат да бъдат еднозначни най – малкото заради липсата на единомислие между институциите и обществото и вътре в самото него.
Ключови думи:„евро“, „социално изключване“, „недоверие“, „страх“, „идентичност“, „локално“, „глобално“,“ ,, колективна памет“, „тревога“, „ „бинарност“.
Въведение:
Влизането на България в еврозоната и приемането на единната европейска валута от 01.01.2026 г. поражда множество различни, често противопоставящи се помежду си отношения. Институциите съществуват с уверението, че процесът на интеграция към европейското семейство следва да има положителен ефект върху обществото, като естествено продължение на политически процес, започнат в България още в края на предходния век. Паралелно опозиционониращи възприятия , подплътени от аргументации простиращи се в широкото поле на предположенията, са обсебили общественото пространство. Те се проследяват във всички нива на обществения живот . От очакване за негативното влияние върху локалните икономически полета, през критика към властта – българска и европейска, до недоверие към собствените си съграждани и частния сектор. Тези наблюдения насочват разглеждането на казуса ,,еврото“ като проявление на система от конфликтни точки. Но защо ,,еврото“?
В проучване за начина на възприемане приемането на единната европейска валута от 2024, Горанов констатира доверие от страна на младите хора към инстутициите по отношение възприемането на еврото. Представеното отношение в публичното пространство и пазарно ориентираното мислене сред младежите , определя като фактори изграждащи и положителните нагласи. (Goranov; 2024). В хода на своето проучване целя да представя материали потвърждаващи и противопоставящи се на позицията му в полето както на посочената от него възрастова група, така и и отвъд. Ходът на представените мнения насочва към поколенчески различия във възприята, множетвото от влияние които ги характеризират, но и съществуването на вътрешни конфликти . Защо толкова конкретна промяна, като замяната на една валута с друга, може да предизвика разногласия по подобно множество от оси? Какви са те, между кого и защо? ,,Еврото“ ли определя разногласията или те самите съществуват някъде под повърхността в обществото и определят разбирането ни за него?
Парите са есенциален елемент в конструкцията на съвременното общество, носещи специфично значение за епохата към която се отнасят. Те са определящи за пазара, чиято същност в съвременността е неограничена и непознавамема. Превръщането им в социална сила, доминираща схващанията в западните икономики, ги обособява като фактор доминиращ личния живот и националните политики ( K. Hart; 1986 ) . Изследователи ги обвързват с процеса на алиенация ( отчуждение), като конструират проблеми свързани с постмодерността и късния капитализъм
,,, All the efforts of economists to insist on the autonomy of an abstract market logic cannot disguise the fact that market relations have a personal and social component „ (K. Hart; стр. 8)
За да проумеем по – добре отношението което парите определят към себе си, но и отношенията които обособяват в едно общество, трябва да се обърне внимание и върху характеристиките на самото него. В контекста на България тяхното значение все още се определя от белезите на постсоциалистическото общество. Обърнатата потребителската пирамида, изострената картина на деление между бедни и богати, изживяването на бедни и ,,културата на оплакване“ ( Кръстева – Благоева; Е; 2014) произвеждат напрежения вътре в българското общество, но и в отношението му към парите, играещи ключова роля в промените. От тук извеждам хипотезата, че ,,отношението“ към еврото е отношение на ,,натрупано напрежение“ към парите изобщо, към всяка предпоставка за икономическа промяна, от която българското общество като че ли винаги ,,ближе рани“.
Парите, като емблема на консуматорството и скритите кодове на тяхното значение, могат да се търсят в онаследено съзнание, в колективната памет, останала от периода на социализма. Литературата вече е разгледала по какъв начин мисленето от социализма се реинкарнира, предава и обособява формите на взаимоотношения между отделните социални полета в постсоциалистическите държави. Oчернянето на социалситическия модел довежда до възприемането на една нова идея, че приемането на свободния пазар и частната собственост, ще доведат до ,,oзападняване“ в обществото. Идентичността на новите хора ще бъде конструирана около уменията им да се адаптират към пазара ( I. Shroder; A.Vonderau ; 1986) . Но какво се случва, когато очакванията и намеренията не се развият по предварително заложените представи? В допълнение, в обществото бива онаследена именно ,,двойнствената икономика“ ( между държавния и частния сектор) на социализма ( I. Shroder; A.Vonderau ; 1986), която бележи постсоциалистическото общество с особено чувство на толерантност към сивия сектор и корупцията. Изброените примери като че ли доказват натовареността с която идентифицираме образа на парите.
Кое е специфичното в контекста на България?
В хода на своето изследване целя да разгледам отношението към приемането на еврото и замяната на националната валута лев като серия от вътрешни артикулации между различните социални групи. В бинарните опозиции помежду им се разкрива не само отношението към промяната, но най – вече отношенията вътре в собственото ни общество, предизвикани да излязат на открито от самата трансформация и характеризиращи схващанията за нея. Обхващането на множеството перспективи и пресечните точки помежу им ще даде светлина и върху произхода на техните позиции.
Различните артикулции, които респондентите отправят и изразяват, ме насочват към хипотези за конструирането на публичната и колективната памет. Спомените от социализма, разбираняита ни за постсоциалима, паметта свързана с близкото минало на България се възпроизвеждат в огромно количество и силно влияние върху образа за този преходен, лиминален период. Определят характера на чувствителността му. Сенките на миналото звучат в гласа на интервюираните, като опит за позициониране на себе си в удобна позиция, в иначе морето на неяснотата от това което ще се случи при замяната на лева. Темата за самата неяснота отваря простанство за други мисли – чувството за ,,нарушена комуникация“ между информацията която е представена от институциите и тази от която респондентите наистина имат нужда. В определени моменти диалогът помежду им изглежда изгубен.
Самият период на преход ( В. Търнър) ме навежда към осмисляне на чувствителността и размяната на роли, които могат да се наблюдават. (Значими имена в Антрпологията, 2010) . Изследователят наблюдаванмобилизация на определени групи – предимно на най- слабите, най – чувствителните, най- уплашените , под заплахата че промените ще повлияят негативно върху живота им. Същото си проличава и в интервютата ми – изостряне на позициите, силна гласност сред среди, които обикновено стоят в страни или периферията на обществения живот. Отношението срещу ,,еврото“ е най – силно сред онези, които са най – заплашени от евентуални икономически сътресения. В ,,мобилизацията им“ , техният глас започва да звучи силно и повсеместно. В него прозира несъгласие с условията на несигурност, които са се установили като догма в същината на разбиранията към еврото . Тази ,,догма“ предполагам да произтична от едно разширено схващане за времето в което живеем, обясняващи съвременната глобалност като несигурна, ,,ликвидна“ (течна) ( З. Бауман , Б. Латур) . Недоверието към света, към промяната, към еврото се разкрива в страха от нестабилната икономика, от невъзможност за регулиране на цените на стоките, от невъзможност за контрол върху парите. Многократно повтаряна в респондентите, потвърждава чувството за неспособност от страна на индивида да контролира собствената си съдба, защото цената на стоките от които се определя тя, вече е в ръцете на пазара. Светът на парите определя вътрешния ни, личен живот, управлява го, регулира го, определя го ( K. Hart) . ,,Спекулата“ на цените, която остава като основен довод за негативното отношение към еврото обаче, се възприема като ситуация която пристига с него, но не непременно от него. Разказът рязко се обръща към представителите на частния секто, като тези произвеждащи проблемите и институциите, като осъстващите в разрешаването му. Наследените порядки на ,,двойнствената икономика“ ( I. Shroder; A.Vonderau ; 1986) получават своето преобразование и в България, превръщат се в инструмент на бизнеса за своето подсигуряване в периода на ,,спекулите“ които предхожат близката половин до една година преди 01.01. 2026г.
Целта на изследването е представянето на сходствата и различнията между социалните групи и респондентите ми към възприемането на еврото, като начин средство за проумяване на вътрешните напрежения в собственото ни общество. Основна задача е да преосмисли артикулацията ни с чуждестранната доскоро валута. Да докаже, че отношението ни към нея не е продукт на интерпретации и разбиранеза икономическото влияние, което Европа ще окаже върху България, а в основата си поредица от неразрешени напрежения превърнали се в ,,градивна“ единица на нацията. Можем ли да разглеждаме приемането на еврото и негативните нагласи към него като „лице“ на по-широко негативно отношение към съвременния глобален свят? Съществуват ли процеси, които карат хората да се чувстват безпомощни?
Метод:
Използвам методите на включеното набюдение и теренно проучване в различни региони на страната (multi-sited ethnography) – празнични и ежедневни сцени; пътуване с влак, сбор, среща в парк, на бар, по време на Коледно парти. Обхващат разнообразие от социални групи, респонденти от различна възраст, пол и местоживеене.Въпреки привидно неформалната обстановка, предполагаща честите преливки от тема в тема, веднъж споменато , „еврото“ се отваряше като кутията на Пандора и обсебваше мислите на всички за определено единствено от живия им интерес време.
Използвани са два основни подхода на интервюиране – полуструткурирано и неформално, позволяващи на респондентите оптимална свобода на гледната точка, естественост на разказа и интерпретацията. Свободата на подхода е обоснована от всеобхватността на темата и личното ми убеждение, че насочването към по – конкретни становища би ,,субективизирало“ изследването и ограничило полето на разсъждения, които респондентите могат да предложат. Би подчинило текстът на намерения вредни на богата абстракция от интерпретации. Воден от принципите на grounded theory, оставих ,,случайността“ на мненията и конктекстите, общата картина в която се срещат, да конструира посоката на хипотезите ми.
Изследванията обърнали ме към хипотезите за ,,еврото“ като олицетворяващ фрагментация на българското общество феномен, определят и структурата на анализа. В изсложението представям серия от бинарни съпоставки , звучащи в най – общ план като диалог между инстуционален поглед – ресонденти ; респонденти – частен сектор ; респонденти – респонденти
В опозициите се разглеждат конфликти между възможностите за личността, ,,колективния “ страх и множествената напластеност от отношения звучащи не дотолкова като лично отношение или познание към ,,еврото“, а в същината си търсения на определения за противоречия вътре в българсото общество. Еврото се превръща в арена на дебати за осмисляне на минало и настояще. Това е пътуване през страховете и особеностите на колективното ни съзнание,
III. Проблематизация
Разбирания и погледи върху социалните ефекти от приемане на европейската единна валута.
Употребата и същината на валутите, на парите, стоят далеч отвъд функцията им за придобиване на стоки и услуги. Те придават значение на начина, по който човешките същества създават общности и контактуват помежду си. Изразяват както индивидуалните им желания, така и начина, по който принадлежим един към друг (K. Hart).
Бях поканен на семеен празник, където смеха и различните истории прескачаха едни през други. Когато събрах смелост, за да попитам за вижданията на респондентите върху изследваната от мен тема, погледите станаха сериозни, за момент мълчаливи, а след това силно емоционални и като че ли държали в себе си отговора, готови да го ,,сложат на масата“ във всеки един момент.
„…Ей, преди малко ти говорех за шивачките… Те всички са на ишлеме. Преди малко ти говорех за Германия. Те защо не вкарват шивачки? Защото идва държавата и казва: ‘Ей, Бойко! Ти защо не плащаш пет лева на хората, а два лева?’… ‘Ама аз не мога…’ — ‘Не можеш ли?! Айде, изчезвай!’
Значи, ако вкарат еврото, ако имаме държава, тя ще каже: ‘Ела тука! Ти защо не плащаш на този човек два лева, а един лев?’ Ама не можел да плаща. И като не можел да плаща — изчезват пазарите, хората си губят работата.“
Представеният цитат е част от интервю, взето от компания мъже на средна възраст, живеещи в село в Централна Северна България. Характерно за близкото му минало — късния социализъм — е индустриализираността на региона, тъпяща срив от 90-те години насам. Някога работници в местни предприятия или земеделското производство, сега и двамата ми респонденти си спомнят с носталгия , изпитват пренебрежение към настоящите частни фирми в които работят. Определят икономиката като доизживяваща, а бъдещето като обречено. Един от тях определя живота си след промените като свиващ възможностите им за развитие и благоденствие, несигурен и изменчив. Обясни го с чести промени в професията – от шофьор на камион, опит за създаване на частен стопански кооператив или работа в сивия сектор. Разговорът пътуваше между личната ретроспекция към общата картина на настоящето.
В конкретния цитат мъжете споделят опасенията си за една от малкото „наследени“ от времето на социализма индустрии — текстилната, която продължава да функционира „на мускули.“ и опасенията им за предстоящото и закриване. В нея съзират замираща индустрия и практики на некоректното заплащане на работниците, превърнало се в традиционното за региона схващане за икономическата картина и инструментите и на действие. Неексплицитните проекции на страх се възпроизвеждат в погледа им за бъдещето, като обстоятелства, които ще продължат и след въвеждането му. На лице е все пак признаването за навлизане на законност , чието прилагане обаче не се очаква да донесе положителни тенденции . ,,Еврото“ прозвуча като понятие определено от значенията на две външни обстоятелства – неодобрение към работодател/ икономическа системя и опасения, че разрешаването му само ще доведе до допълнителни утежнения.
Двойнствената икономическа игра на частния секот – от една страна плащащ, но некоректно от друга (според респондентите) , може да се разгледа като механизъм, коренящ се във времето на социализма. Тогава съществуването в държавната и частната ( сивата икономика) е съществувало като компенсация за дефицити и натрупване на повече икономически капитал. ( A. Vonderau; Ingo Shroder) Текстилното предприятие, бидейки посочено като работещо на ,,мускули“, обяснява, но не оправдава некоректното заплащане , като форма за компенсиране на неуспехите му на пазара.
„Ти какво мислиш за еврото?“
„Аз мисля, че сме една скапана държава отвсякъде и сме продадени отвсякъде, за да продадем и българския лев… който някога е бил световен. Не ни трябва еврото. Какво правим? Значи не сме народ. Ние сме паплач. Като нямаме пари — какви сме? Паплач. Казват, че по времето на златния лев е имало и германци в България на работа….“
,,Ти какво мислиш…“ и отговора ,,Аз мисля….“ привидно не кореспондират. Отношението към единната европейска валута ( светът отвън) , веднага се прехвърля върху възприятиято ни за собствената ни държава ( светът вътре). Противоречивостта в диалога може да се проследи и в линията бъдеще ( еврото) – минало (който някога е бил световен). В съпоставката се забелязва чувство за носталгия, което Neringa Klumbvte определя като ,,соцална практика и културен артефакт“ . Тази му функция определя чувството за носталгия като елемент от чувството за колективна единтичност (A. Vonderau; Ingo Shroder) и качеството на колективната идентичност да говори за настоящето и хората, които я употребяват. Респондентът продължава:.
„ …Е, да, ама като беше златен ( лева) , никой не ни е скачал. Били сме на върха отвсякъде. Никой нищо не е можел да ни каже и сме командвали тука наоколо… Аз ще ти вкарам месо, аз ще ти вкарам зърно… А какво правим?! Унищожихме нашето животновъдство… Тука знаеш ли колко месо имаше? С всичко можеше да се храниш. Сега нямаме никакво производство, нямаме индустрия, нямаме нищо вече.“
Задълбочаването в разказа за ,,лева“ на въпроса за ,,еврото“ преминава към митологизация. Предполагаемо хиперболизираните изложения на ,,обществения мит“ за някогашното величие на лева конструират личното убеждение на респондента . Причината за това може да се търси в неговата нужда от откриване на ,,удобство“ , принадлежност, разпознаваемост в определени социални полета, в които да препознае своята принадлежност ( Thompson. 1984) . Това е полето на недоволните, отричащи промяната, обяснено чрез носталгията. Уплашени от несигурността, търсещи величие в познатото.
Представените агрументи дават индикации за несъгласие с настоящата икономическа система генерално. Заигравката на респондента със златния лев като символ на някогашна икономическа мощ се проявява като критика към еврото. Но причината за тази критиката произлиза от предходния му разказ за отношението на бизнеса към работниците. В този смисъл, респондентът произвежда две последователни критики, които в общия си разказ звучат като ,,златният лев“ (миналото) срещу некоректното плащане (настоящето) Поставям въпрос къде всъщност остава еврото?
Нуждата да обясним настоящето с носталгия или да разглеждаме бъдещето с критика към настоящето, а и фактът че периодът преди приемането на еврото е сам по себе си транзитен, ме карат да мисля респондента си като индивид принадлежащ към общество в преход. Състоянието на лиминалност поднася на индивида изпитание, което го кара да се чувства наранен, унизен, наказан. Така звучат и думите на респондента, облечени в критика и носталгия. ( В. Търнър). В обществен мащаб обаче, образува общо, споделено чувство на равенство и свързаност , като проявленията на което равенство бих посочил всеобщото негодувание. В изследването предстои да се аргументира тезата, че приемането на еврото наистина поставя хората в равнопоставеност и припознатост помежду им, обособена от едно общо недоволство и смут.Почти парадоксално обаче, недоволството и смутът , макар и обяснявани с лицето на ,,еврото“ , всъщност често са конфликтни точки между самите респонденти, между самите равнопоставени.
Бинарни опозиции и съгласия между различните социални групи. Респондент – Респондент в разбиранията си за еврото, частния сектор а и икономическите промени.
Пътуването през мнения ме отведе при няколко следработни срещу, в зимното спокойствие на малък бар и покрай столичен коледен базар. Респондентите са на възраст в края на двадесетте си.
Респондент 1:
„Аз не се страхувам от еврото. Ние реално функционираме с евро отдавна и дори губим пари при обмена на левове. Само че тук големият проблем знаеш ли какъв е? Тука ти си привързан към книжните пари заради сивия сектор. Измамата, точно схемата, разбираш ли? Това е насадено в българското съзнание от 800 години — как да прецакаме всички около нас.Еврото идва с правила, това е безспорно, но това няма да пречупи корупцията и корупционните схеми в България. Поне ще ни даде перспектива, макар и малко по малко, да се излекуваме от тази огромна, безразборна корупция, която има. Но страхът, според мен, на обикновения българин е да не бъде прецакан.“
Респондент 2:
„Ами, аз мисля, че не беше правилният момент и точният, и че в България няма никаква регулация на частните лица, и че реално никой не може да каже на никого дали да вдигне двойно цените или не. И няма комисия, която да регулира това нещо. Няма? Ами има някаква, но тя няма такава сила — в смисъл, ти не можеш да планираш цяла България….частните, при хората, които работят — особено свободните професии — един майстор няма как да го накараш да каже: ‘Ето, досега си взимал примерно двадесет лева на час, сега ще взимаш десет евро.’ Той ще ти отговори: ‘Аз съм частник, решавам да взимам двадесет евро.’ И ти нямаш никаква регулация върху тези хора. И освен това, аз мисля, че просто има много голяма спекулация в момента. В момента и инфлацията е много голяма в България и не беше правилният момент.“
Разбиранията около приемането на еврото отново се изместват в отношението към частният сектор и някои подходи , при някои случаи в които той оперира. Дори и да съществуват очакванията, че с навлизането на пазарната икономика ще се конструира ,,новият индивид“ в постсоциалистическото общество ( I. Shroder.; A. Vonderau), който да функционира успешно в обществно – икономически модел , респондентът ясно посочва корупцията, като една почти културна практика, останала непроменена във времето, която като че ли ,,локализира“ този ,,нов индивид“ . ,,Тука ти си привързан към книжните пари заради сивия сектор, точно измамата, точно схемата, разбираш ли „ Все пак, той залага надежди, че приемането на еврото ще скъса с традицията. Вторията респондент не разпознава еврото като инструмент за превъзмогване на иконимически некоректните пректики, а като едно поле за нови интерпретации на нейните нейните подходи. И ти нямаш никаква регулация върху тези хора
Обратното на корупцията като феномен надживял времето, спекулата за която говори вторият респондетн звучи като съвременна адаптация и особено остро проявление към обществената картина – ,, ‘Ето, досега си взимал примерно двадесет лева на час, сега ще взимаш десет евро.’ Бих поставил въпроса дали спекулата се явява форма на културна дифузия, процес на глокализацията, където ,,новият индивид“ среща локалния контекст. Какви отношения представя той ?
Респондент:
„Това е така… Обаче не е някакво българско явление. В Хърватия, когато преди две-три години приеха еврото, също — от спекула и от страх, че нещо рязко ще се промени — малкият и средният бизнес автоматично вдигна цените. Аз познавам хора тука с малък бизнес — барчета, такива неща. Един ми вика: ‘Аз още август месец ще вдигна цените с по левче на бирата, защото не знам какво ще стане.’“
Еврото се превръща в тема, пространство за интерпретация и производство на критика към традиционните според единия респондент пракики, но и към подходите, по които постосциалистическото общество отговаря в конструкцията на съвременен предприемаческия дух. Преди всичко представя индивидуалните желания и чувството ни за принадлежност едни към други ( K. Hart)
Тук е редно да вмъкна наблюдението си, че докато при положителните нагласи между други респонденти, отношението към еврото и аргументите са това звучаха сравнително сходно, то негативните възгледи черпеха щедро от ивора на неизчерпаемо източник от доводи. Единната европейска валута, с нейното външно, абстрактно и наднационално значение, разкрива богат материал от страхове вътре в обществото. Нуждата от наличие на правила и опасенията, че няма как да се наложи контрол , оформят становища за определни форми на недоверие към частният сектор и съмнения че неговото поведение може да бъде застрашително за свободата, изразена в стесняваща се възможност за потребление.
Парите трябва да се разглеждат и като изграждащи отношения обекти, инструмент за разпознаване на допирни точки между хората и конструирането на социални взаимоотношения. Като конструиращи общности ( Buchan 1997). Семиотичен код разкриващ отношения между, но и вътре в определени социални групи. Кои са те?
Респондетът извел предположението за вечността на корупцията е член на дясна, про европейски ориентирана партия. Докторант по политически науки и ,,дивесифицирал“ приходитие си между университетската си стипендия, частния си бизнес в сферата на консултатнтските услуги и почасовата си работа като анализатор. Изложената информация го ,,прибира“ в едно определено социално поле на респонденти от средната и малко над нея класа. В неговата компания взех интервю и от втори респондент – мъж в средата на тридесетте, член и работещ за същата политическа партия, прекарал основната част от съзнателния си живот в София. Отново с образование в политическите науки . При отправяне на въпроса ми за приемането на единната европейска наука, получих отговор, който освен насочващ към предстоящи положителни промени, изглеждаше и критичен, но не към икономическата трансформация.
От петнайсет години се боря за това България да бъде в Европа и много често, като чувам неподготвени хора и объркани, и страхливи, и незнаещи, и агресивни и продажни, как да не, как да не си мисля и как да не се изревявам отвътре. С всякакви обичащи Русия и там объркани хора, политически и тези…
Респондентът, с чието мнение ще съпоставя вече представените , разглежда темата по различен начин . Тя е дъщеря на дребни земеделски производители от малък град в североизточна България, студент по изкуства в друг провинциален град, политически неангажирана и преживяваща чести турболенции в справянето си с разходите в живота и кариерното развитие. Въпреки личните си икономически трудности, тя предпочете да подходи към темата през призмата на препитанието на родителите си.
,,….Извинявай, просто защото много нали…. Да. Ами специално всферата на земеделието примерно всички политики, които идват от Европа, по никакъв начин не подпомагат развитието на българските сортове. Органичното земеделие по никакъв начин…Смисъл, единствената проява са някакви неща, които не са в наша полза с цел унифициране. Да, да изглежда едно и също. Пазарът наистина се унифицира и оттам много се стопявала някаква идентичност. Да, да, да, мен това ме притеснява . Най– ценното, което е земята на България си отива разпродава се. Сега всички в Европа дават огромни пари, за да се слагат панели. Това да, това е моментът е безумие, защото ти имаш земеделската на 1 2 акара може да изхрани цяло село за една година….
Различнията в начина на идентифициране на въпроса ми , представят информация за контекста от който се генерира отговора. Разказва за обстоятелствата и картината при които живеят респондентите ми, за социалният имкапитал, чиито специфичности определят и субективните им, далечни един от друг отговори в една толкова обективна и ,,еднаква“ за всички промяна – превалутирането. Да вкараш другия в предполагаемия му облик, в случая ,,объркани хора“, Ruth Cain и Johnna Montgomerie разглеждат като етимологичен смисъл на думата ,,идентичност“ . Посочването към ,,този същия там“ е захранено с асоциация че посочения е под някаква форма ,,изостанал“, несъответстващ на съвременността. В сравенението се търси предствяне на себе си ( посочващия) като ,,последен рубеж“ на западния свят. Търсене за отдръпване от регионалните и национални характеристики и препознаване с европейското, с модерността ( Cain. R ; Montgomerie.J; 2019) .
Изказванията на респондентите определят отношения към други социални групи ( земеделци или ,,обичащи Русия“ ), които те класифицират по определен начин, но чрез тази класификация извършват същото и по отношения на себе си. Упреквайки ,,русофили“ или изразяващи емпатия към трудностите пред земеделците, респондентите проявяват своите ,,дистинкци“, които според Бурдийо, представят и отношението към себе си (Бурдийо, 2001). В несъгласието си, уплаха към определени промени или критика към социални групи, разкриват елементи от своя хабитус, компоненити от една по – обща среда и система на взаимоотношения, с която се чувстват свързани. В този смисъл ,,еврото“ се проявява като изразител на чувство за принадлежност, която принадлежност обаче се изразява в укори и нападки към ,,другите“, различните . Натрупаното напрежение към поддръжниците на Русия или несъгласието с европейските земеделски политики намира своето пространство за изразяване, чувства се като заплаха или реакция срещу такава, като вътрешно смущение върху стабилността на социалните връзки на респондентите.
Силата на емоционалната тежест която отдават в отговорите си , може да се разглежда като аргумент за спецификите на социалния капитал, който според някои изследователи притежава особено голямо значение в постсоциалистическите държави в Източна и Югоизточна Европа. Значението на социалния капитал, онаследено от социализма, се разглежда като свързващ хората до определен достъп до публични ресурси посредством ,,система на услуги“ ( Cvetičanin, Popescu ; 2011: 447). Разлежда се като възможност за задоволяване частните нужди и тези на други членове в мрежата, като така акумулират власт и достъп до ресурси, до които иначе не биха имали възможност. (Petrić & Tomić-Koludrovic ; 2011) . В този смисъл, чувството за заплаха върху българското земеделие, разглеждам и като ,,подсъзнателна“ уплаха за икономическото благосъстояние, за нарушаване на способността да се употребява значението на услугата. Страховете не се проявяват единствено в трудностите пред индивида, а в измяната на социалните взаимоотношения.. Замяната върху употребата на земята, която може ,,да изхранва цяло село“ във фотоволтаичен бизнес, най – често свързан с конкретно частно лице. ,,Унифицирането“ на земеделската продукция налага нови форми на взаимоотношения, деконструиращи старите такива, деконструиращи социалния капитал на определените хората. Дребни земеделски бизнеси са заплашени от регулации, фотоволтаични проекти на далечни инвеститори влизат в пререкания с представители на местната общност. Този контекст , с който респондентът свързва еврото, разклаща условията за някогашни ,,връзки“ между хората. Значението на връзките и тяхното разхлабване, като че ли обратно ни връща към идеята на К. Hart, за качеството на парите да подкопават властта ни върху собствения ни живот. В случая, промените ще подчинят възможностите ни за потребление, които биха довели до нови мрежи от избори в условия на несигурност.
Като се връщам към предхождащия го респондент, критикуващ ,,объркани хора“ и идентифициращ се по този начин с особено социално поле, си задавам въпроса, отваря ли това възможност за него в употребата на ,,връзките“ и социалния капитал като достъп до ресурси? Превръща ли се приемането на еврото във възможност за подкрепящите го да упражняват по – добре социалния си капитал в с цел постигане на свои нужди?
Социалният капитал като критика към държавата. Респоденти срещу държавата
Интеврютата продължиха като като моменти прокрадващи се в глъчката на разнообразието от теми, които вълнуваха респондентите ми. За повечето от тях, хора в двадесетте и ранните си тридесет години, съществуваше вече изградено мнение, но като че ли не държаха то да излиза на дневен ред. Тихо се бе поместило в мисленето им и единствено при ситуацията на целенасочено търсене от моя страна, разговорът се отместваше към него. Впечатление ми правеше, че хората които срещах все по-често споделяха уплаха си към цените на продуктите и този свързан с несигурността в живота им. Този род разговори обаче изглеждаше като представяне на начина им да се ,,справят“ и ,,учат “ от живота, повече отколкото анализ върху трансформацията която се случваше в обществото . С известна несигурност в думите си, те се впускаха в размишления, в които липсваше звученето на абсолютна категоричност, което забелязвах в по – възрастните.
Респондент – студент по операторско дело в Чехия.
„…входа на „Сердика“ имаше едно мини павилионче…със сигурност не изглеждаше панаирче с политически екстравагантности. Стената отдвете страни беше, ъъъ, декориранас българското знаме и пишеше „Петиция против еврото“. Ааа… Мен това, че има някой, който активно бута това еврото да не бъде прието, и че този някой най-вероятно е спонсориран от партии от сорта на „Възраждане“, единствената мисъл, на която ми навява, е, че еврото е правилния….Просто по някакъв логичен начин ми се струва, че ако злото(Възраждане)не иска да се случи, значи…Ако по някакъв начин съумеем да махнем всички кърлежи от портфейла на Делян Пеевски, Бойко Борисов….“
Респондент
,,….безспорно, но това няма да пречупи корупцията и корупционните схеми в България. Поне ще ни даде перспектива, макар и малко по малко, да се излекуваме от тази огромна, безразборна корупция, която има. Но страхът, според мен, на обикновения българин е да не бъде прецакан.“
Респондент
„Не го казвам, че еврото ще помогне в България да няма корупция. Мисля, че в някакъв утопичен вариант, ако утре не се събудят всички корумпирани хора в България и дойдат някакви млади, мотивирани, морални хора на тяхно място — това, че сме в Европейския съюз и всички субсидии, които получаваме оттам, ако бъдат разпределени реално по начина, по който трябва да бъдат разпределени, изведнъж България ще светне….
Респондентите са близки на възраст, споделящи про- европейки настроения. Съпоставящ ги с изложен в предхони части на текста интервюиран, който критикува приемането на еврото чрез носталгия по ,,златния лев“ и риска от свиване на индустирята, забелязвам от една страна опозиции между тях, но и съответствия. Противопоставянето проличава в надеждата, която по – младите отдават на иконимическата трансформация. Сходството – че в случая на всички присъства критика към политическата система, държавата и установени практики в обществото,
….Не могат да бъдат различни. И те ще фалират държавата тез хора(от контекста става ясно че говори за българските политици). То аз отдавам 5 години и ще фалират само. Да видят държавата. Значи 5 години след влизането в еврото ще фалираме. ….
За някои тя е проявлее на същите ,,връзки“ , които генерират корупционните практики. Негативният и образ представя колективната памет на респондентите.. Хипотезите и прочитите ми върху мненията илюстрират образ напоен от множество сегменти . Тя интепретира неолибералната, пазарна икономика, през призматата на онаследената и вече представена идея за ,,връзките“, проявяваща се в корупционните пракики. Държавта Кентавър , както посочва Бурдийо ( Бурдийо. П; 2001) , подтискаща и управляваща чрез законност, едновремено налагаща несигурния живот на пазарната икономика, създава допълнително усложнение в проявлението на корупцията, която като подход за опериране, я вкарва в конфликтност със самата идея за законност.
От друга страна държавата се разглежда като момент от миналото и настоящето, върху която се изграждат надежди за промяна, нежелание за съществуването и под тази форма в бъдеще. Как би изглеждала ,,промяната“ – положителна или не, обвързана с еврото или не, се явява основното противоречие между респондентите. В процеса на трансформация, която обществото преживява , разбиран от В. Търнър , ролята на държавата е е една от допирните точки, конструиращи чувството за ,,комунитас“ (общностнот) в общото изразяване на несъгласие към нейните политики. Със символното си значение на негативен образ , макар наситен със значения и интерпретации от различните социални групи, тя визуализира една особена форма на равенство между всички – това на всеобщо недоволство. Същото недоволство обаче изглежда не е насочено към промяната която ще настъпи след лиминалния период ( приемането на еврото), а по- скоро към настоящето и близкото минало.
Колективна памет
„Не, не, не се притеснявам. Просто не ми харесва че правителството решава без да пита...,,
Артикулацията между държавата и респондентите може да се проследи в една основна бинарна опозиция по отношение на съответния ,,род“ в посланията си, които употребяват. Без да задълбавам в анализа на тази ситуация, особено впечатление ми направиха плакатите и рекламните материали в интернет пространството и по спирките на градския транспорт, използвани като пространство за ,,реклама“ на икономическата трансформация. В много от тях си проличаваше, как публичните политики разглеждат еврото като вързможност за индивида. Текстовия материалт често говори в единствено число, представящ промените и възможностите за личността, действията на интеграция които той трябва да предприеме – сроковете за превалутиране на книжните пари и тн. В онлайн пространството се разглеждат банкови политики и предложения за развиването на имотния пазар. Доколко и как се възприема предоставената информация, дали тя отговаря на реалните нужди за информираност, какви впечатления оставя реално?
,,….обхождат с много голямо недоверие и объркваност, защото има много голяма дезинформация. Има фалшива информация, която просто нали е такова, което е плъзнало навсякъде. В коя посока е тази фалшива информация обаче? Тя е във всички посоки смисъл. Целта е хората да се дезориентират. Ама от коя посока главно идва тази дезинформация? От хората, за хората. „
В съпоставка с изследването на разказите на респондетите ми, откривам огромно несъответствие между публичните послания послания и техните съждения. Държавата – кентавър и публичния сектор като че ли наистина е изгубила връзката си с населението което представлява . Докато акцентира върху засягащи развитието на пазара тенденции и фактори – банки и имоти, респондентите говорят за уплах артикулиращ с цялостното им финансово оцеляване. От представени мнения се разбира, че един диалог между институции и хора би трябвало да се води на езика на страховете от негативните ефекти върху работните места, цените и бъдещето. Докато в различни онлайн източници трансформацията се разглежда като възможност за пътуване, икономическа мобилност, свобода и т.н. , то в интервютата същите аргументи присъстват изключително ограничен формат спрямо общите представи. Отзвукът в медиите и изказванията на представители от различни инстуции, уверяващи в контрол върху спекулата, остават разглеждани под съмнение. Чувства се, че контрол над своеволията на пазара не съществува, че ,,социалната „ , майчина ( Бурдийо) функция избледнява. Тези хипотези ще отворят един завършителен етап в артикулациите в българското общество, които се репрезентират върху отношението му не към локалното, а глобалното състояние от което сме част. Артикулацията обаче започва именно в играта между ,,аз“ и ,,ние“.
,,Ние“ присъства в страховете, осъжданията, чувството за изоставеност, предизвикателността пред приспоспособимостта. ,,Ние“ конструира чувството за ,,общностност“ изградена един път в цялосното отношение към приемането на еврото, втори – във социалните групи и проектираната от тях социална реалност към която отделните респонденти се чувстват включени. ,,Ние“ звучи като предизвикателство съпътствано от негативни тенденции.
„Аз не мисля, че има схема. Хора, които познавам, ми казват, че има схема. Аз не съм я забелязала, не я чувствам, не ме дразни, не знам дали я има или я няма и мисля, че не ме интересува дали я има или няма. Според мен просто нещата… мисля, че като се [—], всичко ще се нареди и няма да има проблеми.“
Респондентите рядко говорят за еврото като за ,,лично “ преживяване. Почти не присъстват представи и позиции, които да обясняват към какви възможности и действия ще ги предведе икономическата трансформация. В случаите, които употребяват ,,аз“, тогава когато говорят за себе си, то отново е обвързано с положението им в общата картинка от разбирания. Диалогът с еврото, звучащ в публичните кампании като определено икономическо отношение между пазара и личността, в думите на интервюираните отеква като разговор между личността и обществото. Изключение правят респондентите ми с политическо образование, членове на дясната политическа партия които интервюирах в парк „Кристал“ в следработна ,,разпивка“. Тази игра между осъзнаването за личната отговорност към съвременните икономически промени и отсъствието на аргументи в същата предизвикаха поле от хипотези в изследването ми. ,,Ние“ интерпретирам като ,,наследство“ от социалистическия период и несъгласиетото с обстоятелствата на съществуване, обяснени чрез колективната памет.
„То уплахът не е, не е заради еврото. Уплахът го е имало винаги. То еврото не го променя този уплах. Ние никога не сме имали достатъчно, в кавички, износ или продукт, който да предлагаме, така че да си вдигнем икономиката по такъв начин, че да сме наравно с Германия по дърводелство, например.“
За Алин Кординиер, в споделените си представи за миналото , обществата определят взаимоотношенията си с другите. Колективната памет служи не само за интерпретация на света, но и за да насочва към вземането на ,,по – добри решения“ за бъдещето, следващи предложените примери на миналото. (Cordonnier. A; 2022). Употребата на ,,уплаха“ в гласът на ,,ние“ , подсказва за присъствието на такъв и в личността. Противоречивите помежду си мнения, които обаче представям в колективната памет, ме навеждат към предположението за разнообразни и различаващи се артикулации с външния, глобалния свят, израен в присъединяването на Еврозоната и начина по който го разбираме.. Различията изглеждат конструирани от множество наслоявания – критика към различни социални групи, към държавата, корупцията, връзките, частния сектор, към европейските земеделски политики. Положителната употреба на носталгията и заричането на близкото миналото в допълнение добавят елементи в хаоса на интерпратециите. На лице е един богат, разнолик прочит на света, произведен от неединодушие към собственото ни общество. Същият казус се възпроизвежда и в ,,еврото“, което продължава да седи като безучастен актьор в разказа.
Сблъсъкът между респондентите и отношението им към еврото е продукт на разбирането за предстоящите промени през призмата на колективна памет, обвързана с множество наслоявания- икономическа ни изостаналост, затворените фабрики на социализма, земеделието, което се променя под унифициращите го европейски правила и надеждата за промяна в корумпираното съзнание на политическото ни тяло. В някои случаи се отдава надежда за промяна на тези наслоявания в обществото ни, в други — се спекулира със задълбочаване на същите проблеми.
„…Така че не е еврото проблемът в случая, а сме си все още ние. Какво произвеждаме, какво правим, как се държим? Имам да, имам и още няколко, ама другаде…“
Хаосът на обстоятелствата представени в респондентите генерира самата нужда от употребата на ,,ние“, обръща към нуждата от колективна памет, като предполагам, че ситуаицията се явява твърде чувствителна, неясна и комплексна, за да могат повечето респонденти да положат с категоричност собствените си взаимоодействия с промяната. . Това производство на ,,хаос“ от разнолики мнения, като каквото намирам колективната памет, само по себе си произвежда и нуждата от нейнота непрекъсната употреба, за да пробва пробва отново и отново да открие ,,светлината в тунела“ , по – добрите решения в обществото ни.
„Да. Проблемът е, че ние сякаш ще обеднеем на представа. Както си взимал две хиляди лева и сега ще имаш хиляда евро. Тоест, как взимаш две хиляди, ще имаш хиляда, ще се чувстваш по-беден.“.
„‘Ще обеднеем на представа’ се окопава в съзнанието ми, доколкото самият аз не съумявам да различа границите между реалността такава, каквато е, и множеството представи, които прииждат от съзнанието на всеки респондент докато се опитват да я контруират.
Размишления върху упоребите на колективната памет – На нож с глобалното. Несъгласия и съгласия с глобалното. Несъгласия спрямо несъгласията с глобалното.
Колективната памет, употребата на ,,ние“ и говоренето за ,,нас“ в отговор на въпроса за приемането на еврото, бих разгледал като механизъм за работа и справяне с непознатото, дефинирането на бъдещето. Този разказ на колективната памет възпроизведен в мислите на респондентите, отразява като асоциативно опасностите, които съзират в бъдещето. Паметта функционира в „сянка на нюанси и финес“ (Storrie, 2014), в зависимост от нуждите и изискванията на настоящето.(Cordonnier et al. (2022)
Влизането на България в еврозоната е политически и обществен акт, който ни доближава до европейското семейство и засилва икономическата ни свързаност с европейската икономика. За респондетите ми обаче седи като пресечна точка на множество несъгласия, отнесени към него, но изразени чрез отношения вътре в обществото. От старецът във влака, който отговаря за еврото с носталгична препратка към времето на социализма, през отговарящите с ,,не знам“ младежите играещи карти в селския парк. Опасенията за предстоящи закривания на предприятия в мислите на работници на средна възраст, до критики към политическата власт от студенти по изкуства и видео и критики към останалите самите нас поднесени от партийни функционери в центъра на София.
Приемането на еврото изкарва в множество от респондентите надежда, но и вътрешни разногласия по една чувствителна в днешно време тема – приемаме ли позицията си като общество в света? Пред какви рискове сме изправени, застрашават ли те идентичността и сигурността ни? В какъв свят съществуваме? Не ми харесва. На мен не ми харесва. Щото е по- различно. Мисля, че не е редно. Във момента. (кратка пауза)…ние сме като държава втора ръка. Ммм, не може да влезем просто ние сега според мен.Е, в близкото, не и близкото…. Да се оправи първо( държавата) тогава да влизаме. Икономиката и всичко. Много неща в държавата ни не, не отговарят, не отговарят на Европейския съюз.
Респондент в ранните си двадесет години.
.
Европа. Европа нали? Колкото и да е добре ние напълно да влезем в сферата на влияние….Това отдавна е факт вече, нали? Еврото е само следствие. То се знаеше две седмици след влизането ни ( в ЕС) Ние имахме много облаги, но и много скъпо сме платилии ще плащаме в бъдеще, за да сме…
Позициите на респондентите, младежи които познават живота в чужбина, звучат уязвими. Последователно адресират към ,,заплащене“ и към ,,не отговаряне“ като отговорности, които проектират чувство на несигурност, на предизвикателство пред тях, пред българското общество. Разглеждани като рискове, произвеждащи чувство за несигурност, Зигмунд Бауман обяснява тези характеристики като основен фрагмент в съществуването на индивида в глобалната съвременност ( Lee. R; 2005) , в ,,течната модерност“(глобализацията) като каквато определя съществуването ни в настоящето. В състоянието на глобалното общество, капиталите се движат неконтролеруемо. Националните държави вече не са в положение да окажат въздействие върху тях. (Ападурай; 2006) . Пазарите се характеризират с изменчивост, динамика, с тяхното релокализиране, което произвежда напрежение и несигурност в онези зависещи пряко от тях
Не, че ме е страх….Тоя ще ми вкара месото( чуждестранни вносители). Той ще ви вкара месото. Защо? Защото взима два лева. Я върви на пазара, върви там! Какво ме интересува? Ама кой е тоя?Те направиха така да няма конкурентоспособност.Ами ние имахме говеда….
Проблемът е, че за мен в Германия за тази работа взимат три хиляди евро, а ние взимаме семестотин евро за същото нещо. И товаидва, че ние нямаме достатъчно сила, икономическа, и не произвеждаме достатъчно добър продукт.
Респондентът споделя болката си за затворените стопански предприятия в региона на Централна Северна България. Някога гарантирали възможности за препитание , чувство за сигурност и покриване на нуждите им ( според него) , той описва картината на настоящето като замяна на местното производство с вносно. Тази замяна на местното с вносно илюстрира процеса на деиндустриализация в страната през последните деситилетия, оставящи децентрализираните региони без препитание, предизвикващи миграционни процеси и и произвеждащи несигурност в оцеляването. Възможностите за работа се разглеждат повече като напасване към непредвидими обстоятелства, обосновани от външни и далечни за респондентите фактори. Глобалният пазар позвлява поглед към една голяма и богата картина, предизвикваща сравнения и последвали ги реакции в респондентите. Цената на труда в локалния контекст на България, попада в полето на острата критика, поради възможностите да бъде определено като в пъти по- ниско за същото количество и качество на работа, спрямо други страни. Възможността за сравнения представят една от абнормалните форми на деление на труда ( Дюркем ) , разклащата неговата правота и предизвикваща допълнителни вътрешни напрежения между работници и бизнес.
За Бауман, глобализацията предразполага към установяването на непрекъснат риск и несигурност, засилващи уязвимостта на индивидa. (Бауман, 2001) Като реакция на несигурността, в респондентите се изразяват различните форми на несъгласие. Нейната втечняваща сила, посочена като земеняща старите солидни социални структури, обяснева носталгията в някои от по – възрастните респонденти. Веднъж свързана с уязвимостта и втори път с ролята си на изместващ миналото актьор, самото минало се превръща в идея за сигурност и сила. В този смисъл еврото (като семиотично проявление на глобализацията) се явява арена за изразяване на тяхната опозиция към уязвимостта и страха, а не неоправдана носталгичност.
Ако приемем разбиранията на Ана Цинг за глобализацията като преначертаваща обстоятелства ( агенти ) в полза на непрекъснато движение, интеракции, конкуциреция ( Tsing. A; 2000), много от интервюираните се явяват по своему ,,антиглобалисти“, доколкото в интеракциите с глобалния свят ( приемането на еврото) съзират своята неподготвеност, заплаха и ограничения. За Цинг обаче, движението, циркулацията е движение и на култура, влияеща освободително върху поттискащата роля и ограниченията, която може да постави една местна култура. Тя вдъхновява към по – свободно и информирано мислене, нови погледи, но и ,,ограничава“ в разбиранията до особеностите на собственото си мултикултурното богатство(Tsing. A ; 2000) .
Според мен еврото ще ни даде даже повече възможности от сорта …..телевизия, на произвеждане на филми и телевизия, театър, кино. Всичко това от деветдесетте насам е боза и се, и е ааа дерогатори и е пагубно за нас. Да. Защо? Защото се базира на некултура, на несмислено, на неартистично, на по никакъв начин някакъв продукт, който е интересен или желан, или хубав, а се прави нещо, което е абсолютна трагедия, ужас, гадно, отвратително, което се украсява малко с малко бонбонки отгоре…..
За респондента, еврото пристига като спасителен пояс от собствените ни недостатъци. Млад, образован в чужбина и живеещ по настоящем в столицата, илюстрира критика към елементи от културната ни идентичност, които разпознава като ,, трагедия“. Дали идентифицира себе си с европейското съзнание чрез ,,соченето с пръст“ към различните социални групи произвеждащи ,,некултурата“ или изразява свободно и недвусмислено позицията си? Хипотезата ми приема, че и двете отношения съществуват едновременно, което затвърждава неизбежността от конфликтност когато думата ,,евро“ е спомената. Израз на свободна позиция , която неимоверно влиза в съпоставка и разпознаване чрез визуализиране на несъгласия в някой различен.
Срещите с респондентите преминаваха в играта между приятелските, емоционалните споделяния и странните комбинации от лични притеснения проектирани върху схващания за развитието на обществото ни. Интересът им към размишления обикаляше между състоянията на моментен екстаз, после бързо изчезваше в нежеланието да продължават разговора или пренасочването му към други теми. Еврото изглеждаше да е винаги там – не представляваше трудност за осмисляне в почти никого, но и никога не звучеше като една обща представа. Изглеждаше на преляло се в потока на мислите им за живота, изгубило се в характеристиките на собствените им нужди, преобразило се в приказка за ,,нещата от живота“ . За нещата от нашия живот. Един единстен респондент, в един единствен момент след края на своята бира отправи самотния въпрос към мен, който като че ли бе способен да преобърне значението на всички произведени до тук, обърнати навътре в обществото ни конфликти.
,,Добре, ами аз имам въпрос към вас двамата. Вие мислите ли, че в момента Европа е достатъчно стабилна и не е пред някакъв колапс? Защото има много въпроси за Франция например, която иска да излезе от Европейския съюз“
Заключение:
Заключението бих започнал със своя хипотеза за ,,осакатяващата“ далновидността на обществото функция на тези несъгласия. Нека приемем хипотетично, че общестото не е обсебено от своя ,,страх и омраза“ към настоящата ситуация, а рационално гледа на икономическата трансформация, по начина по който институциите я представят. Всички ,,апокалиптични„ прогнози са сведени до един съществено по – малък процент. Тогава, предполагам, едно негативно проявление върху икономиката – спекула, корупция и тн, биха се разгледали доста по – остро, евентуално и с много по – реална ответна реакция, тъй като в обществената нагласа тяхното проявление би било неочаквано. Тази му неочакваност би предизвикала особено внимание при проявлението му. Но обратното,непрекъснатото производство на страх и негативни тенденции, които долавям в респондентите, отваря възможност за проявление на същия този ,,страх“. Повтарян отново и отново, той се забива като вече солиден, неизбежен очерк на ситуаицята. И когато неговата вербалност се материализира, прояви в реални обстоятелства, обществената реакция подозирам ще остане няма и приглушена, защото вече живее с идеята , че ,,нещата са така“ . Така, считам, попадаме в ситуацията на ,,пясъчния часовник“ с който Кординие описа колективната памет – идеята, че общественото мнение влияе на личното и обратното, личното обособява общественото.( Cordonnier, A. (2022) Заедо, те са обвързани в една непрекъсната спирала, която в случая е в непрекъснато възпроизводство на емоции и състояние, от които се възползват странични субекти.
Обсъжданията, официални или не, касаещи присъединяването на България в Еврозоната, регламентират, извеждат на яве множество от вътрешните несъгласия, върху които изглежда е конструирано и съществува българското общество. Те действат ,,замъгляващо“ в прочита на реалната ситуация, разкрасена от твърде много препратки и прочити върху други казуси. В момент на нужда от осмисляне на ситуаицята, ние се вторачваме в пререкания, замислящи ме как ще продължим съществуването си в ,,глобалното бъдеще“ с толкова неразрешени проблеми в ,,локалното си настояще“.
Литература :
Tsing, A. (2000) The Global situation. University of California
Lee. R (2005) BAUMAN, LIQUID MODERNITY AND DILEMMAS OF DEVELOPMENT. UNIV OF NORTH DAKOTA
Cain. R and Montgomerie. J ( 2019) The Zombie Economy and the Aesthetic of Austerity. Société des Anglicistes de l’Enseignement Supérieur
Shroder, I ; Vonderau, A. (2008) . Changing economies and changing identities in post socialist Eastern Europe
Cordonnier, A. (2022). Collective memory: An hourglass between the collective and the individual. Memory, Mind and Media.
Hart. K ( 2005) Notes toward an anthropology of money. Kiritos – an international and interdisclinary journal of posmoder cultural sound, text and image. Volume 2.
Thompson, Alistair. ANZAC Memories: Living with the Legend. Melbourne: Oxford University Press, 1994.
Бурдийо. П; Вакан. Л ( 2001). Социални класи и символна власт. Сиела
Значими имена в антропологията. Т. 2. София: НБУ. (2005)
Кръстева-Благоева, Е. (2014). Културна глобализация и консумативна култура. В: Всичко за продан. Културни практики в постсоциалистически контекст
Монаган. Д; Джъст. П (2000). – Социална и Културна антропология.